29 януари 2017

Стражът е на пост

Сляпа, това съм аз. Никога не съм си отваряла очите. Никога не съм си мислила да надникна в сърцата на хората, гледах само лицата им. Сляпа като къртица... Мистър Стоун. Вчера в църквата мистър Стоун постави страж. Трябваше да даде и на мен. Имам нужда от страж, да ме води и на всеки кръгъл час да възвестява каквото види. Имам нужда от страж, за да ми казва: така говори човекът, но всъщност мисли ето това, да тегли чертата по средата и да каже: тук е едната справедливост, там е другата, и да ми обясни разликата. Имам нужда от пазач, за да прекрача напред и да заявя на всички тях, че двайсет и шест години е твърде дълъг срок за шега с някого, независимо колко е смешна.

“И страж да бди на пост” е едно страхотно продължение на „Да убиеш присмехулник”. Но когато започнах книгата, съвсем не мислех така. „Стражът” ми се стори доста слаб, щом сравнявах сюжета му с историята за малката Скаут.
Вече порасналата Джин-Луиза Финч се прибира за отпуската си в родния Мейкомб. Очертава се да има дълга и приятна ваканция, преди да се върне на работа в Ню Йорк. Въпреки леля си Александра, която се е настанила в къщата й, за да помага на болния от артрит Атикус. Джин-Луиза има много свободно време, за да излиза с любимия си Хенри, но... с напредването на дните тя осъзнава, че хората в Мейкомб са се променили. Сякаш нищо не е същото. Расовата дискриминация става все по-очевидна и разделя хората, а някогашната Скаут се чувства предадена от любимите си хора. Баща й, винаги сигурна опора в живота й, изглежда е на „грешната” страна...
Макар че темата за расовите предразсъдъци е тясно свързана с всичко случващо се, тя не е на преден план. Книгата се концентрира главно върху разпадащия се живот на Скаут. Тя се опитва да намери себе си, след като е загубила вяра и се е отвратила от най-важните хора в живота си. Въпреки че е пораснала, Джин-Луиза не е загубила нито сарказма си, нито способността да си изгражда бързо убеждения, които не позволява на никого да промени. Но и не мога да възприема съвсем вече възрастната й версия. Именно този фанатизъм, който влагаше в защитата на мнението си, ме подразни. Това не й позволяваше да види нещата от по-различен ъгъл. Дори отношението й към, лично за мен безличния Хенри, беше неоправдано. Но Скаут винаги е имала пламенен характер и всички добре го разбират, особено баща й.
Макар че сюжетът е насочен към вече възрастните герои, има доста препратки към миналото. Не само към детските години на Скаут и Джем, а и към юношеските им.
Приятна изненада за мен се оказа чичото на Скаут – доктор Джак Финч. Ако се е появявал повече в предишната книга, то съм забравила, както и много други неща от нея. Но тук персонажът му беше особено развит. Докторът е като излязъл от Викторианската епоха. Затова и Мейкомб го смята за чалнат. За мен той е също толкова магнетичен, колкото и Атикус Финч, макар че двамата са доста различни един от друг.
Харпър Ли умее да прави чудеса с историята си. Накара ме да я преподредя и осмисля в самия й край. Най-вече това, че Скаут винаги се е нуждаела от Страж, който да е до нея. Стражът също го знае.

Всъщност Джин-Луиза никога не остана сама, зад нея стоеше най-мощната морална сила в живота й – бащината любов. Тя никога не се усъмни в тази обич, никога не помисли за нея, дори не разбра, че преди да вземе всяко важно решение, през подсъзнанието й премина рефлексът: „Как би постъпил Атикус?”; никога не разбра, че силата, която я кара твърдо да отстоява своето, е баща й; че всичко добро и достойно в характера й е вложено там от него;  не знаеше, че го обожава.

20 януари 2017

Още бунтуващи се дракони

Векове наред драконите в този свят са... добитък.
Вместо расови коне, величествата разполагат с великолепни люспести създания.
Те са могъщи, послушни и много полезни.
Докато един ден истината за тяхното подчинение не излиза наяве.

Един дракон ще се пробуди от своя сън...

"Елмазеният дворец" на Стивън Диас ("Артлайн Студиос", 2014) ни предлага обширен фентъзи свят, който ми напомня донякъде на този на Паолини (при който просто за първи път срещнах дракони от този тип и затова винаги давам за пример), но и съвсем леко за бунтуващите се мъдри създания на Хоб (за които четох съвсем наскоро).
Трудно ми е обаче да преценя по какъв начин възприемам тази книга. Условно бих могла да разделя действието на две части - борбата на кралете и кралиците за власт и борбата на драконите за свобода - като първата част взима превес в тази книга от поредицата. Епичната нишка, която може да потърсим в други фентъзи книги от този тип, тук липсва. Дворцовите интриги и заговори са нещата, с които Диас е избрал да ни забавлява, на моменти изобщо забравяйки за проблема с драконите, използвайки ги като украса за света си (може би пък защото все пак това е трилогия и авторът желае да си остави нещо и за по-нататък). Предполагам, че от толкова политически игри за трона, това си е направо вариант на "Игра на тронове", но в забързан вид. И тук действието постоянно мени гледната си точка, като прескачаме през множество от различни герои. Нито един от тях обаче не успява да те спечели за историята си. Освен може би гадния змийски принц, който просто има късмета да се появява най-често. Да не говорим пък какво става от страната на разбунтувалите се дракони. Там се почувствах адски нелепо, когато назначиха един от, поне за мен, третостепенните герои на почетното главно място. При това няколко глави подред точно този герой изглеждаше като абсолютен идиот дотолкова, че после до края на книгата не можах да го видя от друг ъгъл. А някои, които пък се оказаха важни за вътрешния свят на други... просто направиха едно "пуф"... и се разкараха...
Фактът, че за един ден прочетох 300 страници, означава, че действието е наистина скорострелно. Разделено на кратки глави от по страница-две, става наистина много лесно за "изяждане". В историята няма нищо "дълбоко", няма "кладенци", в които да се спускаш, спускаш и дори да се загубиш. Идеята като цяло ми харесва, защото говорим за дракони и то за горди и мъдри чудовища, а не за добитъка, който засичаме в... добре де, пак ще го дам за пример - "Ерагон".
Харесах книгата главно заради това, че попадна при мен в момент, в който не се нуждая силно от твърда, епична храна. Това е история без особени изненади, особено ако преди това човек е имал среща с много по-сложни и огромни измислени светове. Обърнете се към "Елмазеният дворец" в момент, в който се чувствате претоварени от много магическа информация, но в същото време ви се чете приятно фентъзи, и книгата няма да ви излъже. Подарете я на някой млад читател, който се нуждае от среща с истински дракони, за да ги види такива, каквито би следвало да са... поне в по-голямата си част. Мъдри, но не задължително всемилостиви...

Прочетете още за "Елмазеният дворец":

16 януари 2017

"Библията на Дявола" чака


Знаете ли, че „Библията на Дявола” съществува? И че е най-големият средновековен ръкопис? А също има и една легенда около написването й... Това е историята на един монах, който загубил вярата си. И който поел на плещите си чудовищен грях.

- Но какво му е оставало тогава на бедния монах?
Бащата на Андрей едва забележимо се усмихна.
- Да се моли.
- Но...
- Точно така. Как да се моли, след като е загубил вярата си? Нали, за да запази упованието си в доброто, на човек му е нужна вяра? Но за да приемем, че съществува и зло, не ни е нужна вяра - това е известно на всеки, който познава поне частица от света.
- Да не искате да кажете, че...


Монахът се разкаял за прегрешенията си и помолил да го зазидат. Докато изкупвал греховете си, той щял да напише книга, която да възвърне знанието, което унищожил. Но още първия ден осъзнал, че ще умре, преди да е готов. Затова избрал...

- Да. Монахът се помолил на дявола.

„Билията на Дявола” е онази нишка, която свързва героите от няколкото сюжетни линии. Първият е Андрей фон Лангенфелс, който като дете е станал свидетел на клането в един манастир. Това е единствената история, която желае да слуша императорът на Свещената римска империя. Онази за лудия монах с брадвата. А докато Андрей се опитва да оцелее в кралския двор, отец Ксавиер е изпратен там с тайна мисия. Той е точният човек на точното място – перфектен. Агнес Вийгант, от друга страна, чувства как всяка опора под краката й се срива. И единственият, който може да я задържи да се падне, е Киприян Клесъл.
С появата на отец Ксавиер и отиването на Андрей в двореца, се създава впечатлението, че ще се акцентира главно в политическите интриги. И макар че те са несъмнено катализатори в развитието на действието, остават ненатрапчиви. Тайните срещи, писма и свръзката с шпиони, са изцяло съдържателни и най-важното - кратки. Колкото до другата част от сюжета – тази за заможната Агнес и Киприян, племенникът на влиятелен епископ, тя ми е особено любима. Темата за влюбеното момиче, на което й е отказано правото да се омъжи по любов, е изтъркана. Но Дюбел успя да я накара да заблести – без да я натрапва, без да я прави сладникава. И именно в това е очарованието й. Отношенията между героите са съвсем прости, понякога твърде приятелски и наивни и именно заради това се влюбих в тях.
Но Киприян не е само любимият племенник. Епископът има свои планове, в чието изпълнение да го включи. По същото време, когато абатът от злополучния манастир с лудия монах изпраща двама духовници, натоварени с ужасна задача. Павел и Бух ще я изпълнят без възражения. В името на християнството.

Киприян беше въплътил в себе си все черти, които ми допадат в един характер – държеше се на положение и премисляше действията си, докато Агнес беше дразнеща, когато опре до любов – сърдеше се като дете, което не е свикнало, че не може все да е на първо място. Андрей пък ми направи ужасно първо впечатление. С времето обаче открих, че макар да показа страхливост и малодушие, може да се бори и да защитава ценното за него с впечатляващ хъс. Павел и Бух имаха кратко участие сравнение с останалите, но особено запомнящ се е образът на заекващия Бух и този на Павел, чиято съвест постоянно го гризе. Отец Ксавиер пък е от тези образи, които можем да срещнем навсякъде по книгите – безскрупулен,  хитър и манипулативен. Той беше единственият, чието минало остана неизвестно и това остави характера му някак без покритие.  Освен това не беше изненадващо и нито едно от действията, които предприе, просто защото образът му е клише.
Рихард Дюбел е включил в романа си исторически личности, които интерпретира свободно и така преплита историите им с измислените си персонажи, че създава впечатлението за достоверност. Единственото, което ти напомня, че това все пак никога не се е случвало, е „Библията на Дявола” и то само заради фантастичния и леко паранормален начин, по който е описана самата тя и силата й.
Романът на Рихард Дюбел поема по неочаквани пътища. В самото си начало те оставя с впечатления, които в последствие коренно се променят. Сякаш в началото си в лабиринт и виждаш по колко много начини може да се развие тази история. Докато постепенно не остане само един път, чийто край е неизвестен. Само знаеш, че на финала е Библията, която кротко чака да я отвориш. Да я прочетеш. И да се промениш. Като монаха, отправил молитва към Луцифер.

"Героите умират"

"...Сега го разбирам. Разбирам какво имаше предвид той. Баща ми казваше, че ако познаваш врага си, значи, си спечелил половината битка. Сега ви познавам. Точно така.
Това сте вие...
...Вашите пари издържат мен и останалите като мен.
Ние утоляваме вашата жажда.
Можете да натиснете бутона за извънредно прехвърляне, да отвърнете очи от екрана, да излезете от театъра, да затворите книгата...
Но не го правите.
Вие сте мои съучастници и мои унищожители.
Моето възмездие.
Моят ненаситен, кръвожаден бог..."


Съществува един магически свят, пълен с дракони, елфи и всякакви други невъзможни твари. Той е някъде там, отвъд нашия. Същевременно близък и все пак недостижим.
В Отвъдие те очакват героични сражения, приключения, от които да не можеш да заспиш, ужасяващи мъчения, ако те хванат.
Не можеш да отидеш там сам, освен ако не пожелаеш да бъдеш Актьор. Вместо това можеш удобно да се настаниш на креслото си, стига да си получил тази възможност, и да изживееш приключението през очите на Актьор. Някой, когото изпращат в Отвъдие за твое лично забавление. И ако умре - какво по-добро за продажбите на приключението!
Хари не е имал особено щастливо детство. В едно жестоко кастово общество най-лошото, което може да ти се случи, като че ли е да пропаднеш надолу в йерархията. Нещо, което той лично може да потвърди. За богатите и дори за феновете си, той е едно нищо. Колкото повече хора убие в Отвъдие и колкото повече кръв пролее, толкова по-добре. Но едва ли някой ще тъжи за него, ако умре оттатък. Не и в онзи смисъл, който бихме вложили ние.
Той е просто една вещ.
Сега новата му задача е да спаси съпругата си - единствената жена, която някога е обичал и вероятно е получил обичта й. Те са разделени отдавна, като че ли по взаимно съгласие (и не точно), но сега тя е в опасност.
Хари трябва да рискува всичко, ако иска да получи шанса си да се опита да си я върне.
Той отново трябва да бъде Каин. Коравосърдечната роля, отредена му в света на Отвъдие.

"Героите умират" на Матю Удринг Стоувър наистина е предшественик на онези книги, които наскоро започнаха да придобиват популярност. Не мога да съм особено сигурна, понеже повечето от тях не съм чела, но поне съдя по филмите. Става дума за онези истории в стила на "Игрите на глада".
Явно "Героите умират" просто не е получила големия си шанс, точно както и не е особено популярна на българския пазар. Може пък причината за това да се крие в по-суровите й език и действие.
Това е книга, пълна с магия и брутална смърт, с груб език, който засичаме и при автори като Джо Абъркромби (сигурна съм, че това е споменавано неведнъж, но е самата истина и не виждам смисъл да го пропускам). Едновременно разказва за един изключително добре позната ни фентъзи обстановка и за модерна фантастична среда, окупирала Земята от нашето бъдеще.
Добре познати сцени, в които троли, орки и елфи се бият в пивници, и "мъдри" магьосници се опитват да мислят пъклени планове, се конкурират с мръсните тайни на хората на Земята, които пресмятат парите, които биха получили от новото приключение на някой Актьор, особено ако той умре, биейки се с най-големия си враг.

И ние всички ставаме част от цялата тази история, включвайки се към приключението на Каин, гледайки го през неговите очи.
И той го съзнава.
О, разбира го много добре.
За много от нас опитите му да спаси жената, която обича, е просто история, която да ни вълнува, заради която да си пуснем телевизорите и, заковани може би като пред "Биг Брадър", да зяпаме зализания шоумен, който да ни предава новини. (Този образ продължава да ме кефи по необясними причини... може би защото е адски противен и толкова истински, че ако сега си пусна телевизията, сигурно веднага ще ми се ухили от екрана).
Животът на Палас Рил - последните секунди, отброявани от нашия часовник!
Ще успеели Каин?!
Ще успее ли... И как?!
Какво значение има какво точно изпитва той?
Нали това е просто една игра?
Може би граф Бърн, заклетият му враг, най-откачения извратеняк в историята, най-сетне ще го убие, преди да успее да спаси Палас! Ох, каква драма... (Милиарди, милиарди се стичат към Студиото!!).
Кой от нас ще види истината, с която Каин ни засипа в кулминационния момент от историята си? И дори през цялото време на приключението си? Дали е останал някой, който въобще може да я види?

"Героите умират" ни предлага едновременно възможността да приключенстваме, забравяйки за истинския свят и това да се сблъскваме със суровата действителност извън приказката. Кое ли, чудя се, е по-суровото от двете в тази книга?
Хората като че ли избират да забравят за реалността като се посветят на една измислена история - просто защото не е историята на техния свят.
Не е ли било винаги така?
Интересно, какво ли би казал Каин за фентъзи феновете като мен. Реалната ни среща няма да бъде никак приятна за мен... Та нали аз съм една от многото, които по-често избират да не затворят книгата, когато е по-добре тя да свърши...


14 януари 2017

Цитати от "Отсам рая" на Ф. Скот Фицджералд

Слабост ми е да преписвам цитати от книги, но в тетрадката вдясно има също така и стихотворения. Общо взето - много неща, които искам да споделя с вас. :) Планирам още подобни постове - някои ще са изцяло посветени на цитатите от една книга, други ще комбинират няколко заглавия.
Този пост е свързан само с "Отсам рая" от Ф. Скот Фицджералд ("Народна Култура"; 1986)
Цитатите са в превод на Рада Шарланджиева.

Всеки човек с въображение изпитва страх.

- Лошото е, че мразя да постигам каквото и да е с труд. Това, нали разбираш, оставя белези.

Сложен е не животът, а борбата животът да бъде направляван и контролиран.

- Ти си роб, окован, безпомощен роб на едно-единствено нещо в този свят - твоето въображение.

Нощес ще заминем...
Безмълвна тълпа сме, вървим през площада безлюден -
мъртвешка колона - смутен
от глухия тропот, рой призрачни сенки се буди
по пътя безлунен, студен;
ехтят над заводи и пристани стъпките луди,
загърбили нощ и ден.

Блуждаем в безветрие, корабът не е заминал,
брегът се смрачава - виж
там сенки на хиляди дни, сиворебри руини...
Тогава защо да тъжиш
сред бялата шир
за онези безплодни години!

В раздрани мъгли горе пламва небето - разгръща
павирани с пясъчни блясъци пътища сини,
ревът на вълните отдолу кърмата обгръща,
в ноктюрно морето сега се издига, могъщо...
... Нощес ще заминем.

Тя
А ти не си сантиментален, така ли?

Той
Не, аз съм романтичен - сантименталният човек си въобразява, че любовта е вечна - романтикът се надява на чудото да не е така. Сантименталността е разчустване.

Розалинд
Предлагах ти да се престорим на влюбени.

Еймъри
Ако го направим, ще стане голяма история.

Розалинд
Защо?

Еймъри
Защото по един особен начин егоистите са страхотно надарени за велика любов.

В. Кое е доказателството за покварата?
О. Да стана напълно неискрен - да нарека себе си "съвсем не лош човек", да си внушавам, че ми е жал за изгубената младост, след като ме блазни само сладостта от губенето. Младостта е като голяма чиния, догоре отрупана със сладкиши. Сантименталните хора твърдят, че искат да се върнат в чистото първично състояние преди изяждането на сладкишите. Но това не е вярно. Те просто копнеят за удоволствието от повторното изяждане.


Дори ако дълбоко в себе си мисля, че сме само слепи атоми в свят, ограничен до размаха на едно махало, аз и подобните на мен ще се борим срещу закостенелостта, ще се опитаме поне да заменим старото лицемерие с ново.

Самолюбив съм - помисли той. - И тази моя черта не се променя, когато "видя човешко страдание", "изгубя родителите си" или "помагам на хората". Това самолюбие не е просто част от мен. То е най-живото в мен. И не като го избягвам, а като преминавам отвъд него, мога да постигна увереност и равновесие в моя живот. Няма безкористна добродетел, на която да не съм способен. Мога да се жертвам, да бъда великодушен, да помагам на ближния си, да търпя заради него, да дам живота си за приятеля - защото всички тия неща може да се окажат най-добрият начин за моята самоизява. Но в мен няма нито капка от сока на обикновената човешка добрина.

09 януари 2017

Winter Wonderland Book Tag


1. Топла и сладка книга, която стопля сърцето ви.
Изненада! "На учителя с любов" от Е. Р. Брейтуейт. Когато я видях ми навя точно такива чувства. Макар че в хода на историята не се случват много хубави неща (даже хич), това е книга, оставяща точно топлина в сърцето ти, дълго време след като си я прочел.
К~1: Нека спазим традицията за нови заглавия из тези тагове... доколкото е възможно... Аз избирам "Кръвен обет" на Браян Маклелан, защото винаги ме е карала да се усмихвам и винаги страшно съм й се радвала, и винаги ми е стопляла душата. Все пак... това е Тамас! Имам и една цяла поредица, която веднага мога да посоча - "Хрониките на Нарния" на К. С. Луис. Те определено могат да се определят и като "сладки" наред с всичко друго.

2. Любима книга с бяла корица.
Бих посочила някоя от книгите на Труди Канаван, но си обещах, че в този таг ще се постарая да дам по-различни отговори, а не да виждате едни и същи книги във всеки таг. Така че казвам "Стъкленият трон" от Сара Маас и всички останали книжки от поредицата й.
К~1: Ами... "Японски йероглифен речник"! Ха-ха! И съвсем сериозно - любима си ми е. Какво пък като е речник, пак си е книга!

3. Седите в приятен, уютен, удобен диван, пиете горещ шоколад, но коя чудовищна книга четете?
"Библията на Дявола" от Рихард Дюбел. Заглавието си е сатанинско, но засега в развитието на сюжета няма нищо чудовищно.
К~1: Чудовищна ли? Хм... Ако се има предвид кървава, наскоро изпълнявах гореописаното заедно с "Черепният трон" на Питър В. Брет. Ако се има предвид дебел том... може би трябва да посоча многотомниците на Джордж Р. Р. Мартин.


4. Започнало е да вали сняг и сте решили да се биете със снежни топки! Кой литературен герой бихте искали да се включи в снежната битка с вас?
Сега съм под влиянието на "Библията на Дявола", затова казвам Киприян Клесъл. Не мога да ви опиша колко обичам този персонаж! Въплътил е в себе си все неща, които харесвам в един характер и одобрявам в едно държание. Превръща се направо в мой идеал. Дано образът му продължи да бъде такъв. Още не мога да преглътна, че има толкова грозно име, заслужава нещо по-добро.
К~1: Ройс. Нека да е Ройс. Той ще ме убие много преди да разбере, че сме започнали игра, но пък се надявам, че последните минути от живота ми са преминали сравнително хубаво. Ако изобщо разбера кога е настъпил краят. Все пак говорим за Ройс... (Има се предвид един от главните герои в поредицата за Ририя от Майкъл Съливан).

5. За жалост, огънят в камината започва да угасва. Последните глави от коя книга бихте използвали, за да разпалите огъня?
"Бел Ами" от Мопасан. Само един коментар - защо последните глави, а не цялата книга? :)
К~1: О, боже, както се казва из 9gag - That's pretty brutal... Може би нещо като "Оцеола"  на Майн Рид или дори "Хищните вещи на века" на Стругацки... или пък "Домът на скитащите" на Александър Мирер.

6. Коя книга е толкова близко до сърцето ви, че бихте я подарили на всички, които искате да запалите по четенето?
Трудно ми е да преценя коя от любимите ми книги би запалила друг по четенето. Но несъмнено "Малки богове" и "Жътварят" на Тери Пратчет са все книги, които бих подарила с радост.
К~1: За да запаля някого по четенето едва ли ще си послужа с най-близките до сърцето ми книги. Освен при много специфични обстоятелства. Смятам обаче, че "Хари Потър" би бил чудесен избор, главно защото аз го получих от семейството си, когато бях дете, и той ме "подпали". Би бил чудесен избор и за по-големите, защо пък не? О, бих избрала и "Спасяването на Франческа", в която наскоро се влюбих, стига да ми се стори подходяща за човека отсреща. И също така Тери Пратчет, точно като книгоядската колежка :)

08 януари 2017

Фейсбук страницата ни вече е факт!


Заглавието говори само за себе си! Книгоядците се сетиха, че наближава рождения ден на блога и това беше един от начините да го отпразнуваме. Ще видим дали ще правим и още изненадващи "проекти", за да отбележим създаването на Книгоядец. :)
На страницата ще публикуваме най-новите публикации за всичко тук. Смятаме, че това ще е доста бърз начин да научавате за новите ревюта, че и за всичко останало, свързано с блога. Ще се радваме да харесате страницата! Благодарим на онези, които вече я харесаха, а и на останалите, които ще го направят!
Ето и линк към самата страница - тук!. Друг лесен достъп до нея има и на заглавната лента ("Фейсбук").

06 януари 2017

"Тайната история" на страха

Всичко бе като картина – прекалено жива, за да е истина.

От момента, в който започнете тази книга, ще знаете кой е жертвата и кои са убийците. Но няма да знаете как се е стигнало до този кулминационен момент. Именно това „как” подклаждаше в мен любопитството и напрежението. Именно то породи в съзнанието ми много повече въпроси и направи историята по-заплетена и магнетична, отколкото щеше да бъде, ако не знаех от самото начало кой е убитият. Дона Тарт обаче не спира, когато вече е наредила частиците от пъзела. Съвсем не. Тайната история едва тогава набира скорост.
Още по-интересно е, че книгата е от името на главния герой – Ричард. Изключителен е този начин на писане – авторката успя да ме провокира да си представям ярко и живо части от историята, които остават в съзнанието ми заедно с емоциите, които е изпитал героя и едновременно с него и аз.
Същинският разказ на Ричард започва с пристигането му в колежа „Хампдън”. Когато желанието му да се запише в часовете по гръцки не се осъществява, той съвсем естествено става любопитен към ексцентричния преподавател и още по-странните му петима ученици, които не допускат никой външен в тесния си кръг. Скоро обаче Ричард намира начин да се сближи с тези любители на Древна Гърция – сцената е толкова странна, че още е жива в главата ми! Но след като е спечелил доверието им, разбира една шокираща истина...

Някои неща са прекалено кошмарни, за да бъдат осъзнати отведнъж. Други – голи, цвъртящи и неизлечими в своя ужас – са прекалено кошмарни, за да бъдат осъзнати изобщо.

Дона Тарт създава изключително интересни и многопластови образи. Всички те изглеждат странни на пръв поглед, а когато поне малко ги опознаеш стават още по-сложни за разбиране, потайни и непредвидими. Всеки има някаква тъмнина в душата си, която го прави студен, откъснат от реалния свят. Ричард с неговите параноични пристъпи и честото му безпристрастие, когато разказва за ужасни неща. Хенри, който винаги е твърде отнесен в мислите си и нито аз, нито някой от героите в книгата, успя да разбере напълно. Джулиан, преподавателят по гръцки, който е прекалено перфектен във всичко, че да помислиш, че се държи истински. Чарлс, пристрастен към алкохола и близначката му Камила, прекалено хладнокръвна и мрачна. Франсис, който е хипохондрик, но далеч не само това. И Бъни – как се откроява само! Наивен като дете, привидно винаги весел и лековерен, но и толкова, толкова злобен...

- Как е възможно да оправдаеш едно хладнокръвно убийство?
Хенри запали цигара.
- Предпочитам да мисля за това като за преразпределяне на материята.

Онова, което ми направи най-силно впечатление, беше как героите възприемат извършеното убийство. Обмислиха го толкова внимателно и безпристрастно, все едно коментираха нещо обикновено. А след престъплението аз видях не как ги разяжда вината, а как ги убива бавно страхът. Да не се разкрие онова, за която не говорят открито дори когато са сами. Какво ще стане, ако някой разкрие тайната история? Да очакваш възмездието може да те подлуди.
Въпреки че в началото имах чувството, че запознанството с героите е малко по-продължително, отколкото трябва, не спираше да ми бъде интересно. И дори краят да ми изглежда не съвсем завършен, поне не и по моя вкус, тази книга ще остане в съзнанието ми най-вече заради героите - Хенри и в по-малка степен Франсис и Ричард. Всъщност Чарлс беше единственият, който остана за мен безличен.
„Тайната история” е психологически роман, но мистерията и криминалното също не са в излишък. Ще се изненадате и колко важен елемент е Древна Гърция. Историята нямаше да е същата без елинската култура.

01 януари 2017

Миналогодишната статистика

Честита да ни е новата 2017!
Първата публикация за новата година е статистика от старата. :D Нарочно не я публикувах по-рано. Обичам да класирам книгите, филмите и сериалите, които съм прочела/изгледала. Разбира се, трудно е да сравниш две книги или два филма от различен жанр, затова и местата не са строго определени. И все пак, ето кои държат челните за 2016-а.
Книги 2016
1. Валтер Мьорс - "Румо & Чудесата в тъмното"
2. Рене Ахдие - "Гневът и зората"
3. Оскар Уайлд - "Портретът на Дориан Грей"

4. Дан Браун - "Изгубеният символ"
5. Луси Монтгомъри - "Анн от къщата на върбите"
6. Дан Браун - "Ад"
7. Тери Пратчет - "Глинени крака"
8. Тери Пратчет - "Въоръжени мъже"
9. Тери Пратчет - "Стражите! Стражите!"
10. Харпър Ли - "Да убиеш присмехулник"
11. Сара Дж. Маас - "Кралица на сенките"
12. Сара Дж. Маас - "Двор от рози и бодли"
13. Пиер Певел - "Остриетата на Кардинала"
14. Елиф Шафак - "Майстора на куполи"
15. Георги Бърдаров - "Аз още броя дните"

Филми 2016
1. Игра на кодове (2014)
2. Теорията на всичко (2014)
3. Речта на краля (2010)

4. Гарванът (2012)
5. Човек на име Уве (2015)
6. Той пак е тук (2015)
7. Доктор Стрейндж (2016)
8. Странният случай с Бенджамин Бътън (2008)
9. Несломим (2014)
10. Генезис (2010)

Сериали 2016
1. Шерлок (втори/трети сезон)
2. Завинаги (2015)
3. 11.22.63 (2016)

4. Младият папа (първи сезон)
5.. Царуване (първи/втори/трети сезон)
6. Версай (първи сезон)
7. Луцифер (първи сезон)
8. Война и мир (2016)
9. Нощният мениджър (2016)
10. Бурята на века (1999)