10 октомври 2017

Обратно на училище - книжен таг

Привет! Училището отдавна започна, но чак сега станахме готови с отговорите. А и някои още са в лятно настроение, въпреки че е октомври... Тагът го видяхме в този блог (цък). Ето и линк към самия таг, който е оригиналът - тук.

1. (Български) Коя е българската творба, която най-много харесваш?
КН~1: "Възвишение" на Милен Русков е абсолютно първата творба, която казвам без абсолютно никакво затруднение. За мен е, както се изразяваме ние блогърите, феноменална.
КН~2: Труден въпрос, защото има много добри книги, които не би трябвало да сравнявам. Ще посоча обаче "Тютюн" на Димитър Димов, защото ми направи много силно впечатление и все още е жива в съзнанието ми - сякаш съм я чела вчера.

2. (Математика) Герой, който е много добър в сметките?
КН~1: Честно казано, не знам... понеже аз самата не съм добра в сметките и когато някой смята, сякаш ми минава на бърз кадър през главата, дори не помня накрая какво точно мери, например. Именно затова си имам свои системи за представяне на големината и обема на даден обект. Все пак ще кажа... "Всички наши грешни дни". Човекът беше добър в смятането на огромни числа.
КН~2: Честно казано, не ми идва на ум герой, който да е математик (или пък с подходяща за случая професия), затова ще извъртя въпроса мъничко. Моят отговор е Бертран Зобрист от "Ад" на Дан Браун. Този човек определено е добър в сметките и планирането.

3. (Литература) Книга, в която се говори за книги?
КН~1: Ами... "Крадецът на книги" xD
КН~2: Мислех да посоча "Градът на сънуващите книги", или пък някоя от типа на "Книжарничката на острова", но реших този път да дам малко по-нестандартен отговор - "Красиви и прокълнати" от Ф. Скот Фицджералд. Един от героите там е писател, който обожава да говори за собствените си книги.

4. (Изкуства) Герой, който умее да твори?
КН~1: Понеже го прочетох последно, това несъмнено е все още живият в съзнанието ми Едгар Фриймантъл от "Дума Ки". И, въпреки че не бих си купила такава картина, описанието им е особено вдъхновяващо.
КН~2: Олив от "Музата" на Джеси Бъртън. Рисуването доста й се отдава, за което малко й завиждам. Не, не малко. Много.

5. (Химия) Най-напрегнатата любовна химия между герои?
КН~1: Ох, хора... Аз само за две двойки из цялата книжна вселена си знам, тъй де... Сърби ме да ги кажа пак... Но, хайде, спирам се на Селена и Каол... в първата книга от "Стъкленият трон".
КН~2: Тук колко примери могат да се дадат... Обещах си да се постарая да не се повтарям за този таг, затова ще посоча Елизабет и Дарси от "Гордост и предразсъдъци". Всъщност сериалът по книгата (гледайте го, хора, с Колин Фърт е!) ме накара да почувствам напрежението, не самият роман, но героите са си едни и същи.

6. (Физика) Книга, за която ти трябва добра физическа форма, за да държиш?
КН~1: "Песен за огън и лед", предполагам. О, наскоро си купих едно чудесно пълно издание на Шерлок Холмс на английски... то също е обемничко и големисто.
КН~2: Луксозното издание на "Шестото клеймо" от Дан Браун ми навява точно такива мисли. Като цяло не ми харесва, като една огромна енциклопедия е и това не ме очарова особено. И освен това тежи.

7. (Биология) Книга, в която най-красиво се описва градина/цветя/природа?
КН~1: В старанието си да бъда различна... дали... Ще се спра на Нарния от Луис. Вълшебството и въображението правят чудеса там. Впрочем, книгите му за космоса също носят подобни природни удоволствия.
КН~2: Тъкмо да кажа "Двор от рози и бодли", но стига вече с тази книга! Не, избирам друга, поне този път. "Изтръгнати от корен" от Наоми Новик. Тук визирам гората, колкото и мрачна да е. Някак самите описания са магнетични, каквито и зверове да дебнат там. А и невинаги са дебнели чудовища...

8. (Музика) Книга, която когато четеш, все едно слушаш музика?
КН~1: По като автор е особено мелодичен и музикален за моето светоусещане. Мога да дам иначе и пример с "Каравал"... няма книга за цирк и подобни изкуства, която не ме кара да въртя в главата си някоя латерна...
КН~2: Може и малко странно да е, но "Удивителната и изключителна приказка за Мирър и Голиат" от Ишбел Бий за мен беше музика. Освен лудостта, часовниците и Смърт, в тази книга има и музика. Някаква трескава, мрачна симфония. Но красива.

9. (Технологии) Герой, който често използва технологиите?
КН~1: Цялата книга "Героите умират" (и продължения, всъщност) са базирани на технологиите и то по страхотен начин. Тук, в подобен стил, мога да посоча много, като се започне от "Играч първи, приготви се", та се стигне до стиймпънк фентъзитата.
КН~2: Сещам се за героите на Патрик Нес от "Освен този живот" - ползват както познатите ни съвременни технологии, така и... едни доста по-особени.

10. (Физическо) Герой, който е винаги в добра форма?
И двете сме единодушни - Робърт Лангдън (герой на Дан Браун). :D Това че плува в университетския басейн всяка сутрин го оставяме на заден план. Този човек е неуморим. Способен е да тича цял ден почти без почивка и през това време да разрешава загадки.

11. (Философия) Герой, който си пада голям философ?
И тук също сме на едно мнение - Йорг Анкрат (герой на Марк Лорънс). За дървени философи примери много, но Йорг не е от тях. Въпреки грубия език умее да казва наистина важните неща така, че да те докоснат.

12. (Чужд език) Коя книга написана на чуждия език, който изучаваш, най-малко ти харесва?
КН~1: "1Q84" на Мураками. Свикнала съм отдавна с чудноватия стил на японците. Винаги има с какво да ме изненадат, да, но точно в това произведение на Мураками не срещнах кой знае какво ново...
КН~2: "Лунният камък" от Уилки Колинс. Сега вече разбирам защо оплюха така книгата в "Петата купа" от Дан Симънс. Просто това нещо е... ами, не знам, наистина не знам какво му харесват.

13. (История) Историческа книга с интересен сюжет?
Пак единодушие. "Шанхай" от Дейвид Ротенбърг. Книга с доста мащабен сюжет - обхваща голям времеви период и доста герои, но се е получило чудесно. Ако ви се чете нещо за Азия, давайте.

14. (География) Любима книга, която ти напомня за пътешествия?
КН~1: Ей това е супер различното ми хрумване на деня! "Далечното кралство" на Алън Кол и Крис Бънч. Многоцветно фентъзи за непознати и шарени земи, магии, демони... въобще, страхотна поредица, но доста непозната в България... е, поне аз не съм срещала още хора, които да са я чели, извън кръга от тези, на които я препоръчах. (А аз дори мразя да препоръчвам книги, смятайте!)
КН~2: "Винету", разбира се! Такива прекрасни спомени имам, че и от други книги на Карл Май. Обичам приключенските романи - "Две години ваканция" от Жул Верн също ми е оставила чудесни спомени.

06 октомври 2017

Беше ЧЕРВЕНА!

При жесток инцидент на строителна площадка Едгар Фриймантъл е буквално смазан и губи дясната си ръка.
Но оцелява.
Новият му живот, изпълнен със страдания, го отвежда на почти безлюден остров, където да постигне мир със себе си.
На остров Дума Ки Едгар е откъснат от света. Съседите му през повечето време са само една стара жена и нейният помощник. И морето, разбира се. Морето, което ще научи Едгар... да рисува.

"Дума Ки" (издателство Бард, 2017) ми донесе онова, което всъщност очаквах от "То"... и което същевременно усетих при "22.11.63". Както вече се знае, аз не съм специалист по Кинг, а и не претендирам да бъда такъв, затова спокойно мога да споменавам "скандални" факти от типа, че има нещо много по-привличащо за мен в новите произведения на Кинг... или пък? Не мога да го заявя с категоричност, но "Дума Ки" все пак е от по-новите романи на Краля и безспорно носи по-особен тип усещания.
В "Дума Ки" я има онази странна магична атмосфера, зародила се по чиста (или кой знае всъщност?) случайност около съвсем обикновена личност с обикновена професия. Тази личност в случая претърпява инцидент (нещо много подобно на "Мъртвата зона", честно казано) и животът й никога повече не е същият, защото се докосва до "онова отвъд". А онова отвъд е... То. Тоест, ние имаме в "Дума Ки" една интересна смесица от по-ранни идеи на Кинг, които са приведени в действие с помощта на главен герой, приличащ на този от по-късната (нали така беше?) "22.11.63". Фриймантъл е мъж на средна възраст с приятно чувство за хумор, може би понякога мъничко замечтан и отнесен, особено... човешки като образ. Той е човек, като теб и мен, със слабостите си и силните си страни, с грешките си и така нататък. Много по-бързо успява да те включи в живота си от други, по-стари герои на Кинг, с които съм имала срещи. Животът му е някак по-реален. Дали е свързано с това, че той е герой от един по-нов свят, свят, в който сме съвременници, не мога да кажа. Може би и това има отношение, защото е едно да се впускаш в спомените за онова далечно детство и друго е всичко да се случва сега.
Имам чувството, че историята на "Дума Ки" би станала ясна за всички. Островът е пълен с мистерии, ужасяващи мистерии, дълбоко заровени тайни. Разбира се, новите дарби на нашия Едгар ще го отведат далеч в тъмнината, където ще трябва да се бори за оцеляването си... а е много вероятно и да не е само за своето. Отново, както и преди, откриваме, че кошмарите и ужасите живеят с нас, че винаги са с нас... и понякога не можем да си позволим повече да затваряме очи пред тях.
Това То, което обитава тази книга, е друго То... И все пак има нещо общо с всяко друго То. Няма име, не подлежи на конкретно описание, но е древно и зло. И Едгар ще печели и ще губи битките си с него, докато не дойде времето всичко да се реши веднъж или завинаги.

За разлика от То от "То" тук злото имаше по-плътен, по-омагьосващ вид. Точно такова То очаквам - едно едва ли не разумно същество, което действа от сенките потайно, внимателно. Което дебне, анализира и плаши не с простите техники на "най-големия ти детски страх", а с много по-коварни заплахи, доказано възможни като истина. Едно То, което наистина познава хората, което възнамерява да си играе с тях на котка и мишка... и което някак си струва да победиш. Което знаеш, че трябва да надвиеш, дори с цената на живота си... стига да си наистина, ама съвсем истински смел. И смелостта ще има нови измерения...

Посрещнах първата част на "То" възторжено, а краят на същия роман ми подейства разочароващо. "Дума Ки" пък смятам за много по-добро произведение изобщо. С комбинацията си от познати вече техники при Кинг и симпатичния Едгар, с красотата на топлата Флорида и шепотът на морето, този роман определено излиза на предното място. Той е топъл... и зловещ... и мистериозен... и забавен. Много неща, които можеш да поискаш от Стивън Кинг, можеш да откриеш из страниците.
Или поне нещата, които аз искам от Кинг... а аз всъщност съм скромна душа.
Достатъчно е всичко да започне от една голяма розова къща на брега на морето. Съвсем, съвсем обикновена къща, с прекрасен изглед. Много подходяща за художници...

05 октомври 2017

It’s Finally Fall Book Tag

Дойде есента и е време за тематичен таг. :) Видяхме го в ето този блог.
Все още не е късно и все още не е дошла зимата, така че сме си в редовното време~

1. През есента въздухът е чист и ясен: назовете книга с ярка обстановка.
КН~1: Да речем, че това е "Дете на пустинята". Тя си е и много есенна книга, защото въпреки всичко... свързвам пустинята с есента... малко странно, наистина, но асоциацията е сложна за обяснение.
КН~2: "Абарат" на Клайв Баркър определено е с много ярка обстановка - чудеса навсякъде! Понякога в много мрачни краски. Ако рисунките вътре бяха цветни, щеше да личи и от пръв поглед.

2. Природата е красива, но и умираща: назовете книга, която е красиво написана, но съдържа тежка тема като загуба или скръб.
КН~1: Аз не се сещам за много (по-скоро се сещам, но с всички сили се старая нещата да изглеждат различни)... може би "Бягащият човек" на Кинг? Или пък "Бурята на века"?
КН~2: Веднага се сещам за "Музата" на Джеси Бъртън - зимата в Лондон и кървавото лято на Испания. Истории от минало и настояще - и двете едновременно красиви и тъжни.

3. През есента училището се завръща: назовете нехудожествена книга, която ви е научила на нещо ново.
КН~1: От учебника ми по английски в горните курсове научих повече за Австралия, отколкото във всички пропиляни часове по география xD
КН~2: "Митология: Гръцките богове, чудовища и герои" на издателство ИнфоДар. :D

4. За да ни е уютно, е хубаво да прекарваме време с близките си: назовете книжно семейство/група приятели, от които бихте искали да сте част.
КН~1: Групата дружки на Луис Монтеро. Май съм ги посочвала и в други тагове, но няма значение. Аз се смятам за тяхна полуколежка, така че си искам мястото там!
КН~2: Тринайсетте на Манон (от поредицата на Маас за "Стъкления трон"). То вярно, че ако гледам прекалено реалистично на нещата никакъв отговор няма да дам, но винаги съм харесвала черноклюните.

5. Цветните листа се трупат по земята: покажете купчина книги, чиито гръбчета са с есенни цветове.

6. Есента е перфектна за разказване на истории до огнището: назовете книга, в която някой разказва история.
КН~1: "Часът на Чудовището"? След трите му истории трябва да последва истината...
КН~2: "Тайната история" на Дона Тарт. Цялата книга всъщност е спомен за минали събития.

7. Нощите стават все по-тъмни: назовете мрачно, зловещо четиво.
КН~1: Явно ще съм на Кинг вълна... може би защото просто са ми пред очите в момента. Да се спрем на "Бурята на века"...
КН~2: "Кутия за птици" на Джош Малерман си е достатъчно мрачна и зловеща. И особено напрегната общо взето през цялото време.

8. Дните стават все по-студени: назовете кратко, затрогващо четиво, което може да затопли нечий студен, дъждовен ден.
КН~1: "Всяка сутрин пътят към дома става все по-дълъг"... Макар че мен лично не ме впечатли толкова силно. Не почувствах нищо чак толкова особено... А и това е разказ, а не книга, но нали в България го издадоха като книга...
КН~2: "My name is ... and I am a Cumberbitch"! Е, поне феновете на Бенедикт Къмбърбач ще стопли.

9. Есента се завръща всяка година: назовете старо любимо четиво, което желаете да препрочетете.
КН~1: "Кръвен обет", само първата част досега, защото втората е малко по-локумена на моменти. Като стана на въпрос, някои други фентъзита от типа "черно" също биха попаднали в колекцията препрочитане. Но едва ли ще им дойде ред скоро. Твърде добре си спомням книгите, които харесвам, за да ги чета повторно в близките години...
КН~2: Поредиците на Труди Канаван ще ги препрочета. Не тази есен, но със сигурност някой път. Трябва да си извадя цитати от книгите, не може иначе.

10. Есента е перфектна за нощи, прекарани в четене: назовете любимите си уютни „аксесоари“ за четене.

30 септември 2017

Нашето посрещане на есента...

... под формата на класическия месечен отчет и през септември!
И двете сме започнали училище, тъй да се каже, но това хич, ама хич не изглежда да пречи, предвид количеството натрупали се книжни срещи.
А ето го и доказателството...

Дейвид Гран - "Изгубеният град Z"
Бях силно впечатлена от простата красота на филма, който гледах първо, преди книгата изобщо да беше излязла. Беше толкова свежо зелен, толкова поглъщащ... също като необятната джунгла, погълнала не един изследовател. Това е история за една упорито преследвана мечта, която определено би могла да те убие. Амазония не приветства с добре дошъл всеки.
Книгата е по-скоро биографична, което отне част от поглъщащата й сила спрямо мен, но споменът все още е силен.

Дейвид Мичъл - "Облакът Атлас"
Определено харесах начина, по който е построена тази история - през времето, от миналото към бъдещето, от бъдещето към миналото, въртяща се като калейдоскоп и свързана като в неунищожим кръг. Въпросът "Защо" обаче ми седи все така без отговор. Има някакъв смисъл, който ми убягва. Нещо, което не мога да открия.

Джордж Р. Р. Мартин - "Тирион Ланистър - мъдрият шегобиец"
Тази книга съществува, за да бъде подарявана като подарък на много големи фенове на "Игра на тронове", които нямат желание да прочетат цялата поредица, за да срещнат същите тези мъдри шеги из страниците. По принцип аз наистина не виждам друг смисъл от съществуването на подобен тип книги. Тази си има всичко, от което се нуждае един подарък - твърди корици, хубава хартия, много готини карикатури.

Жао Лихон - "Болка" (стихове)
Аз обичам отнесената, мечтателна поезия. Много трудно харесвам стихотворения без рима, защото обичам да бъдат като музика за мен. Виждам как Лихон разказва простички истини в живота с вдъхновение, но то не ме докосва съвсем. Когато стихотворенията му включват неща като "бели дробове, тъпанче на ухо" и така нататък, дори ме загубва. Но със стихове като "Вечност" би могъл да ме задържи.

Илан Мастаи - "Всички наши грешни дни"
Доволна съм всъщност, от това, което получих от Мастаи. За мен произведението беше един вид изненада, понеже (както обикновено) очаквах нещо друго, гледайки така, на външен вид. Малко повече за "откритията" ми има ето тук.

Кадер Абдола - "Къщата на джамията"
Хубава книга, която не дойде при мен в точния момент. Не съм срещала досега ирански автор, поне доколкото мога да си спомня, затова определено предизвика интерес, но темата не ме интересуваше точно когато я започнах. Някой ден ще се опитам да й дам още един шанс.

Карл Сейгън - "Контакт"
Според мен на Сейгън не му се е отдало съвсем да създаде художествено произведение, което да е далеч от чистата наука. Не беше достатъчно хващащо, въпреки че определено бих му повярвала за историята, понеже "знае какво прави". Книгата е малко суховата, с любов изпъстрена с терминология. Няма как да очакваш, че ще има някакво развитие на персонажи, естествено, но аз не знам защо очаквах. Хареса ми разглеждането на темата "Дали сме сами във Вселената".

Катрин Макгий - "Хилядният етаж"
Очаквах фантастика и антиутопия и получих тийн-чиклит. Смятах да напиша повече за това, но всъщност няма да има какво да кажа, освен че това е книга за онези, които много обичат забранените връзки, невъзможните връзки, триъгълниците... и така нататък. Споменах ли, че има дори инцест? Трябваше да минем през всичко това, за да се случи животопроменящото събитие. Заради него обаче изпитвам известно любопитство към втората част, която бе обявена наскоро. Дали пък там нещата няма да са по-тъмни?

Лоренцо Медиано - "Глинописецът"
Въпреки че харесвам испанските автори, не съм кой знае колко впечатлена от "Глинописецът". Идва ми малко вулгарна и повторенията на случилото се само преди една-две страници, са особено изтощителни. Както и обясненията за идиоти за това как се прави едно или друго. Би трябвало те да правят историята... по-автентична? Но всъщност са досадни.

Лорънс Блок - "Нощни птици" (сборник)
Едуард Хопър е вдъхновил участниците в този сборник с разкази чрез картините си. И всеки от тях много умело е включил картина в разказа си. Проблемът обаче тук е друг. Имената на участниците са известни, очакваш интересни разкази... но Хопър просто не говори за интересни неща. При което повечето разкази са на битова тематика и реално не са нищо особено.

Нийл Геймън - "Американски богове"
"Американски богове" от Нийл Геймън е книга с минуси, които се набиват на очи и с плюсове, които не можеш толкова лесно да дефинираш. Защото се крият в самата атмосфера - на свръхестественото в обикновеното, на приказните истории, в които вече не вярваме, но това не значи, че не са пълни с живот. Повече за плюсовете и минусите ето тук. :)

Олуин Хамилтън - "Дете на пустинята"
Обичам историите за пустинята, имам някаква... тъй де, дълбока любов към този род истории. Като цяло няма да намерите нищо оригинално, по-скоро само клиширани неща, но... магията е в пясъка, в самата различност на онези места, дори и измислени, които са в пустинята. Там магията е друга. Книгата е по-скоро детска и за мен е минус това, че е разцепена на две (или три?). В това няма никакъв смисъл, освен за повече пари...

Стив Байн - "Дъщерята на меча"
Обичам книги за Япония! И ако някой още ви твърди, че само Клавел като чужденец можел да разбере духа на японците, не му вярвайте! Никога не е бил само Клавел. Байн ме вдъхнови дотолкова, че записах аналогична на неговата специалност като магистърска, така че книгата определено е добра. Ето тук можете да погледнете за още.

Стивън Кинг, Ричард Чизмар - "Кутията на Гуенди"
Книгоядец~1 видя тази книга като нещо светло, невинно и наистина детско. Не всичко при Кинг трябва да е задължително страшно. Да, имаше страшни моменти, неприятни, трудни моменти... но във всеки живот има такива. Хареса ми как от тази книга струи... светлина.
Книгоядец~2 пък описа срещата си ето тук.

Стивън Кинг - "То" (първа и втора част)
Все още в мен има частичка от онова хлапе, на което ако му кажеш, че след време ще чете Кинг, ще ти се изсмее. Но въпреки това срещата беше истинска. Тук има мъничко за нея.

~~~~
В момента бягаме от учебниците, благодарение на "Дума Ки" на Стивън Кинг и "Принцът на тръните" от Марк Лорънс

25 септември 2017

"Кутията" на Кинг и Чизмар

- Ела и седни до мене.
Гуенди се приближава, чувства се като насън.
- Нали няма... да ми направите нещо лошо, господин Фарис?

Денят е 22 август 1974-та. Гуенди Питърсън всеки ден изкачва Стълбището на самоубийците, докато децата от площадката наблизо надават радостни крясъци, а други тренират бейзбол в съседство. Всеки ден е така, но днес... Пейката под дърветата не е празна. Там седи мъж, който иска да си побъбри с Гуенди.

Господин Фарис иска да даде на момичето кутия - с копчета в различни цветове, които се натискат трудно (и това е много, много добре) и лостчета. Щом ги дръпнеш, от слотовете се появяват сребърни долари, или пък малки шоколадчета с формата на животинки. Още преди да я види, кутията вече е била собственост на Гуенди. И момичето я отнася вкъщи.

- А какво представлява червеното копче?
- Каквото поискаш, а ти ще поискаш, притежателят на кутията винаги иска. Нормално е. Желанието да научаваш и правиш разни неща е в сърцето на човешката раса. Изследователството, Гуенди! То е едновременно и болестта, и лекът за нея.

"Кутията на Гуенди" от Стивън Кинг и Ричард Чизмар е като мрачна приказка. Има го напрежението - чувството, че колкото и да се опитваш да забравиш нещо, то винаги ще те преследва.

След като взима кутията, животът на Гуенди малко по-малко се връща в рамките на обикновеното - тя има да мисли за училището, за приятелките си и за всичко друго, което изпълва ежедневието на една ученичка. Кутията определено има място в живота й, но тя вече е готова да я забрави. И ето, че мракът се разсейва и отстъпва място на сигурността и светлината.
"Кутията на Гуенди" има както магнетична корица и илюстрации, така и сюжет, в който фентъзи нотките все присъстват някъде там за фон. Но не забравят да напомнят за себе си. Това е едно от нещата, които харесах - усещането на магия.
Самата идея за кутията и най-вече отговорността, с която едно малко момиче е натоварено, е стряскаща. А каква ли точно отговорност носи, самата Гуенди не знае. Дали трябва да я пази, или напротив? Може би трябва да натисне копчетата по свое усмотрение и да промени, каквото според нея трябва да се промени?
Не си представях така "Кутията на Гуенди" и се изненадах от това колко малко "разтърсвания" има в книгата. Обемът и едрият шрифт допълнително усилват впечатлението, че действието върви скорострелно и сякаш няма време за нещо по-плашещо да се случи.
Сюжетът е интересен и стилът ми хареса - усетих Кинг, но за Ричард Чизмар не мога да кажа нищо (за пръв път го чух като име). Но ми липсваше допълнително напрежение. Както и споменах по-горе, всичко се развива прекалено бързо и колкото и да ме погълна действието, все очаквах нещо, ако щете и грандиозно, да се случи накрая. А не стана точно така. За кутията пък така и не се разбра повече от онова, което се разбра в началото. Какво в действителност правят останалите копчета? Черното копче, което е по-добре никога да не натискаш? Щеше ми се книгата да е по-дългичка и този мой читателски проблем да се реши.
Но във финала, въпреки че не съвпадна с очакванията ми за "спиращ дъха", нещо ми допадна. Дава една по-различна гледна точка.
В историята има пропуски - при това големи. Кой всъщност е човекът с черното бомбе, който иска да си побъбри с Гуенди? Какво прави черното копче? Накрая ти се струва, че усещаш отговора - точно както Гуенди усеща на какво се дължат промените в живота й. Но пък и не можеш да бъдеш сигурен.

21 септември 2017

Всички негови грешки

"Всички наши грешни дни" на Илан Мастаи [издателство "Бард", 2017] породи в мен идеята за чудни утопични варианти на бъдещето ни, когато за първи път видях книгата. Резюмето, което обещаваше необясними връщания напред-назад във времето, ме спечели допълнително.
В известен смисъл получих точно това. Не знам защо не очаквах, че романът е по-скоро насочен към тийнейджърите, затова имаше известна доза изненада за мен от това.
Сега, колкото повече се замислям, толкова повече романът ми заприличва на друг, излязъл сравнително наскоро у нас - "Задръж звездите още миг". И двете книги имат почти еднакъв външен вид, що се отнася до разположението на текста (според мен напълно ненужно сбит, за да излязат 400 страници, а не 200). Има някакво сходство и в начина, по който са разказани историите им. Срещаме се с един мъж на средна възраст (което е всъщност интересно решение, предвид очевидната насоченост на историята към юношите), изпаднал в неприятна научнофантастична проблематика. И в двата романа присъства силна любовна история, и в двата романа главният герой е донякъде неудачник. И в двата романа той трябва да вземе почти непосилно решение и, общо-взето, от идиот (какъвто е Том във "Всички наши грешни дни", честно) да се превърне в своеобразен герой.

"Всички наши грешни дни" е роман, който според думите на собствения си главен герой, е всъщност "мемоари". Том се е родил и е израснал във фантастично бъдеще, в което човечеството е постигнало всичките си мечти и най-важното е всъщност забавлението. Бащата на Том е истински гений, който се стреми да изобрети пътуването във времето, към което да привлече... туристи.
Том няма никакви таланти. Той е потиснат и живее в сянката на баща си. Всъщност е и предимно голям глупак, винаги ръсещ провали след себе си. Напълно необяснимо е дали е включен към проекта на баща си от съжаление или от друго, но ето го там.
Една негова фатална грешка ще бъде причината Том да използва машината на времето, без да знае ще постигне ли нещо изобщо, или не. След това следват още и още грешки. Едно безкрайно море от грешки.

Тази книга е дебютна за Илан Мастаи, поради което съм склонна да не го съдя прекалено за много неща. Просто съм си добра душа. А че има моменти, които съм склонна да оценя с минуси, има ги.
Книгата на Мастаи е написана в доста свободен стил. Това наистина са мемоари на едно обикновено момче с необикновена история. Той не мисли за себе си като за нещо специално. Донякъде е добродушен и определено не очаква от теб да му вярваш, че даже и да го следваш, ако ти е писнало.
Не ми хареса нарочното натрупване на термини от физиката и по-скоро от фантастиката, които целят да ни накарат да се чувстваме в друг свят. Стояха ненужни и някак изкуствени. Особено на фона, че героят ни постоянно твърде, че не разбира от това или онова, но пък иначе изпада в дивото желание да ни отрупа с терминология.
Не ми харесаха особено и двете глави, в които набързо ни разказват какво сме прочели в предишните десет. Стори ми се някак глупаво, най-малкото.
Хареса ми основата на идеята. По същество това е поредната идея за пътуването във времето и философския проблем дали е осъществимо или не, но тъй като рядко попадам на различни от "стандартното" идеи, винаги ги проследявам с интерес.

"Всички наши грешни дни" не е научната фантастика на годината, но и не претендира за нищо подобно. Не би могъл да се нарече епичен и невероятен, но и за това не гарантира. Той е просто едно поредно "Ами ако пътуването във времето е ей такова...", представено по неангажиращ, лек начин. И за мен, за разлика от "Задръж звездите още миг", поне има справедливост в решенията, които Том взе, когато... поумня.

19 септември 2017

Получих среща с нещо...ТО

 Имах честта да се запозная с... нещо.
Древно, зло, немислимо и ужасяващо.
За което само едно единствено определение е достатъчно, за да го опише. Не изцяло, но все пак... дава му плътност, макар и да е необхватно.
То е То.

И ако преди едно десетина и малко повече години някой дойдеше и ми кажеше, че след време ще посегна към тази книга, сигурно само щях да се изсмея.
Имах услужливо въображение като дете. И твърде услужливо за нещата, които децата намират за страшни. Помня един слънчев, хубав летен ден, когато си помислих, че мога да съм смела и да прочета "Тъмната половина" на Кинг, понеже "Щамът "Андромеда" на вече не помня кой, беше страшна, но пък я преживях. "Тъмната половина" не се оказа много удачна за хлапе на 11 с услужливо въображение. Тогава забравих за Кинг. Начинът, по който сенките ме плашеха, никак не ми хареса.
Но после мина време. Нещата се променят. И децата порастват. И, както героите в този конкретен роман, дори и да си запазил нещо детско в себе си, вече не виждаш страшните сенки чак толкова страшни. Чудиш се как ли, по дяволите, си могъл да мислиш такива щуротии.
То винаги се крие някъде там, някъде в дебрите на спомените ти. За тях беше така, за мен сигурно е така, за всички вероятно е така. Но силата му избледнява...

Защото То е всеки твой страх - необятен и ужасяващ. В който потъваш и в който си сам, и който те преследва. Нещото в мазето, на тавана, под леглото ти. Създание от кошмарите ти. Онзи безумно страшен човек ей там, в тъмното, който май също те преследва.
Когато си дете, страшните неща са много.
И още по-страшно е, защото всичко, всичко е истина. Няма никакво съмнение в това.

Градчето Дери в щат Мейн никога не е изглеждало като нормално градче. Когато Амбърсън от "22.11.63" веднъж отиде там, нищо не беше като хората. Дери беше нещо особено злокобно.
В "То" мястото си е все същото, а дори и годината е почти същата. Но през очите на децата градчето си изглежда съвсем обикновено. Вярно, странни и немислими неща се случват понякога. Например... изчезват деца. Умират деца.
Първата жертва е малкият Джордж, загинал в нелеп инцидент (може би?) в един бурен ден. Болката, която изпитва брат му, Бил, ще го бележи завинаги.
През онази далечна 1958-а година на Бил и неговите нови приятели им предстоят много неща. Най-вече им предстои да надвият ужаса. То - вечното и безсмъртното.

~~~
Иска ми се да споделя какво почувствах след срещата си с тази история и ще го направя като я разделя на две части. Така излиза романът в България от доста време, струва ми се, така го прочетох и аз в най-новото му издание.

На първо място трябва да кажа, че бях очарована от "То - част първа". Атмосферата беше напрегната и зловеща, както се полагаше. То беше също толкова мистично и ужасяващо, колкото му се полагаше. Децата бяха страхотни (дори Ричи с нелогичните му глупости). Можеш да повярваш, че в тъмното наистина има магия. Можеш да повярваш, че няма по-истинско от Него. И страхът е обоснован. Мракът се прокрадваше, но понякога светлината бе твърде ярка за него. Светлината на приятелството. Сигурността, че когато не си сам, когато си с другите, То не може да те докосне, не може да ти навреди. Няма по-голяма сила от тази на приятелството. Да имаш около себе си хора, които да те разбират, да ти вярват и да бъдат достатъчно смели да отидат с теб навсякъде. Дори да се изправят пред най-големите си страхове, ако се наложи.
И всичко това, всяка простичка истина, всяка малка победа срещу тъмнината и злото, беше капчица очарование. Дори и капчица смелост. Защото ако те могат, значи можеш и ти. Всички заедно ще победим чудовищата!
Дори Дери беше чаровно местенце, дори когато знаеш, че в него има някаква необяснима болест. През детските очи светът е пълен предимно със светлина и всичко е хубаво. Накрая винаги трябва да побеждава доброто, защото просто така трябва.

Вярвах, че така трябва да бъде, защото и те вярваха. Но историята е такава, че трябва да стигнеш до края на втората част, за да си сигурен.
А "То - част втора" не беше това, което всъщност търсех. Когато те пораснаха и То сякаш се сви в мислите им, магията се загуби. Беше страшна магия, да, имаше право да бъде някак по-бледа в мислите им, но всъщност когато вярата им сякаш се промени, всичко се промени. И въпреки че, да, разбира се, когато си голям, светът вече не е толкова страшен... не беше честно. Сякаш вече не беше... истинско.
Те не помнеха какво са сторили преди 27 години, когато са се изправили пред То като деца. Някой ден, много скоро, ще си спомнят. Тогава ще отидат при Него отново...
Припомнянето беше представено от онзи Кинг-ов похват, който аз си наричам "локумничене". Толкова бавно, толкова страшно бавно! Магията, страхът от Него, страхът и странното натрапчиво притеснение, което ти оставяше То в част първа... тук ги нямаше. 
Затова краят на романа не ми хареса. Не го почувствах. Не почувствах всъщност нищо. Очарованието в мен окончателно си отиде още когато си спомниха какви са ги вършили в каналите преди 27 години. Защото, разбирате ли, аз приех пушенето например, макар да го смятам за отвратително при 11-12 годишни деца... Но други неща няма да приема, независимо от това кой би ги защитил убедително. Например повторното "свързване" или както мъжкараната Бевърли го нарече, не си спомням, ще си остане отвратителна и нелепо ненужна сцена за мен, която окончателно уби в мен доброто настроение.
Не дотолкова, че да не пиша на тази втора част 4 звезди. Кинг ги заслужава дори само заради простата истина, че, по дяволите, нещата наистина трябва да са такива. Магията наистина не блести толкова силно, когато вече си пораснал. Вече не я виждаш с очите на дете. Но де да беше тази втора част лишена и от локумите и от безумните си сцени в края... Де да можеше То все още да е толкова убедително злокобно, безсмъртно, неразрушимо... Не знам защо не мога да се примиря с факта, че страшното един ден вече не е страшно. Просто не знам. Изпитах от Него разочарование като свръх добре подготвен воин, който се изправя срещу пършаво магаре, когато е очаквал лъв.

За мен "То" не беше просто история за доброто срещу злото. Може би не просто история за приятелството срещу самотата. В тази история има частичка смелост и светлина, вяра, че нищо не е невъзможно. Аз не бих прочела тази книга на дете, но почерпих от смелостта на децата и дори мога да твърдя, че, да... магията наистина е жива.

18 септември 2017

Американските богове на Геймън

Ревю от друг книгоядец за "Американски богове" може да видите тук.
- Ако искаш да оцелееш, трябва да вярваш.

Шадоу вярва, че когато излезе от затвора, ще може да живее спокойно с жена си, без да се забърква в повече неприятности. Остават му още няколко дни зад решетките, когато вярата се сблъсква с действителността... Съпругата му загива в автомобилна катастрофа. Шадоу тръгва за погребението й и в самолета среща мъж, представящ се като Уензди - непознат, който му предлага работа и е наясно с неща, които няма откъде да е научил. До тук нищо чак толкова необичайно. Но идва предупреждението, че се задава буря. И Шадоу малко по малко започва да разбира каква работа му предлага Уензди.
"Американски богове" от Нийл Геймън е книга с минуси, които се набиват на очи и с плюсове, които не можеш толкова лесно да дефинираш. Защото се крият в самата атмосфера - на свръхестественото в обикновеното, на приказните истории, в които вече не вярваме, но това не значи, че не са пълни с живот. Плюсовете се дължат и на боговете, живеещи в прогресивния свят и опитващи се да запазят себе си. Реликви от миналото, късчета от културата на много народи. И всички събрани в Америка - защото там са отишли последните хора, които са вярвали в тях. А сега те са изоставили култовете, прекланят се пред новите богове на телевизията, наркотиците и още много, много други - възникват постоянно с всяка нова технология.

Боговете са смъртни. И когато умират, си остават неоплакани и незапомнени. По-трудно е да убиеш идеите, отколкото хората, но накрая и те могат да бъдат убити.

А ето и минусите, или поне онова, което аз смятам за отрицателно. Геймън си създава обширно поле за действие, а ни разхожда само в периферията му. Похват, който често виждам в негови творби. Божествата така и не се изявиха. Държаха се някак настрани от всичко, не разкриваха пълния си потенциал. Когато става въпрос за богове, си представям винаги нещо изключително магическо. И главният ми проблем с тази книга беше не бавната развръзка, а именно липсата на епичност. По едно време обаче си казах, че именно това прави книгата различна от всички останали. Тук има много противоречия - някои минуси са едновременно плюсове. Странен подход има Геймън за историята си. Така и не се примирих изцяло с него, но като че ли именно той е част от чара на книгата. Другият ми проблем е Шадоу - този герой е ужасно, несравнимо сбъркан в чувствата. У него те просто липсват. Бях убедена, че ще се намери някакво обяснение, което не е само в името му. Подразни ме - всичко у него ми стои някак нереално и дори плоско.
За сметка на това обожавам историите за първите заселници в Америка - пренасящи както мечтите и страховете си, така и божествата. Има много такива истории. Някои нямат отношение към действието, но все пак го допълват, правят цялостната картина по-истинска, подплатена с примери. Тази книга има и магически край. Той прави чудесата.
Усещаш се като изморен пътник, стигнал финала. Обръщаш се назад и вече виждаш какво си оставил зад себе си по-ясно. Виждаш дупките по пътя, но вече забелязваш и пейзажа наоколо. Не само сивата линия с маркировки, които си се старал да следваш толкова усърдно, че си останал сляп за останалото. Ето тук открих всичко онова, което търсех. През цялото време си е било там, назад в страниците. Трудно е да се обясни - като всичко свръхестествено, като боговете и приказните герои.
"Американски богове" е роман, който може да харесаш, но е трудно да обикнеш. И да повярваш, че пътешествието ще ти хареса до края. Но по някакъв странен начин, май самият роман вярва в теб. А това понякога е достатъчно - за да я има магията, за да ги има боговете. Новите и старите.

- Няма значение, че не вярваш в нас - каза господин Ибис. - Ние вярваме в теб.

13 септември 2017

Стив Байн и "Дъщерята на меча"

Все слушам как единственият чужденец, който разбирал Япония и японците е Клавел и прочие подобни неща. Как едва ли не трябва да слушаме само него, ако искаме да разбираме далечния изток и да не изглеждаме невежи. Да, наистина съм срещала точно такива мнения ала "Ако не си съгласен с мен, значи нищо не разбираш".
Е, очевидно е пък, че не само Клавел разбира японското.
В интерес на истината понякога съм се съгласявала с по-меките мнения по темата, защото рядко попадам на книга, свързана с Япония, която да не ме дразни с нещо. Страхувам се, че хората сега пък ще кажат, че пиша хвалби само защото Стив Байн е, тъй да се каже, мой колега по специалности. Има една проста истина, свързана с този факт между другото. Започнах тази книга малко преди изпита ми за магистратура, която се отнася до страните в Югоизточна Азия и когато отворих на "За автора" и видях, че е професор точно в тази област, осъзнах, че всъщност ме вдъхновява. Някой ден бих искала да умея нещата, които този човек умее. Или просто да се докосна по такъв начин до онова място, че за един "гайджин" да е невъзможно да каже дали книгата е писана от друг "гайджин" или не... Предполагам, че японците биха ме гледали презрително и биха казали, че никой гайджин никога няма да стане истински японец или нещо такова... но пък кой ли знае със сигурност?

Разбира се, няма да пропусна да заявя, че започнах "Дъщерята на меча" спонтанно. Страхувах се именно от онова положение, в което съм изпадала и преди - да чета за Япония и да се дразня на това или онова, без значение доколко съм в правото си да го правя, след като опитът ми е граден само над книгите и образователните предавания от всякакъв тип. Напрежението ме напусна веднага, след като започнах книгата. Дори нямах възможност да си помрънкам за дразнещите правила за транскрибция, защото тук почти нямаше избождащи очите ми "проблеми". Страшно благодаря на преводача и редактора, и който още е отговорен за това! Единственото досадно беше "нее"-то в края на изреченията, което все пак можеше да се превежда. Дали като "нали" или като "разбираш ли", или като нещо друго... Някак все така странно ми е българска реч да се изпъстря с този израз... въпреки че самата аз го ползвам, когато понякога се опитвам да комуникирам на японски.

"Дъщерята на меча" е японска по дух история, която ни разказва за три магически меча и тяхната съдба през вековете, както и съдбата на хората, които някога (а и сега) ги притежават. Това е сблъсък на невъзможното с реалността - онази японска реалност, където хората умират от преумора на път за вкъщи, които работят по 18 и повече часа на ден. Онази тъмна страна на японската действителност, оставаща все така неразбрана от чужденците, един вихрено бърз свят, в който честта и дълга живеят в съвсем нови измерения. И същата онази действителност, в която тайнствени ками обитават живото и неживото, слепи жени проглеждат в бъдещето, а якудза и полицията живеят в крехка хармония.

Стив Байн е уловил специфичната атмосфера на магия и действителност в модерен Токио по един страхотен начин. И ме изуми с начина, по който препраща историята си назад през вековете със същия този странен по някакъв начин реализъм. Въпреки че всичко е измислено, за един почитател на Япония като цяло всичко е истина и това преживяване е безценно. Дори и подобни истории да е имало и преди, този факт просто губи значението си. Ето, че има чужденци, които могат... да мислят като японци. Без да използва като герой нито един чужденец, Байн е създал книга за свят, който уж е недостъпен. И единственото му "престъпление" е това, че е използвал като герои имперското семейство, което (винаги ми е правило впечатление, пък и не само на мен) обикновено никога не бива докоснато от художествената литература. Нещо повече, позволил си е да даде простичко, но истинско обяснение защо Япония се нуждае от своя император и аз го обичам още повече заради това. Просто е различно, когато някой потвърди мнението ти по тема като тази...

31 август 2017

Книжни хапки - август

В традиционния месечен отчет на първо място единият Книгоядец иска да се оплаче!
Този път имаше голямо количество книги, които не го грабнаха (и се чувства странно да пише за себе си в мъжки род в конкретния случай, ама карай...)
А на фона на количеството прочетени книги... може и да не са чак толкова много разочарованията... Във всеки случай обаче така се усетиха!
Пожелание към всички книгохолици - да попадате само на книги, които истински да ви се харесат!
Въпреки всичко - да видим какво бе положението...

Айзък Азимов - "Фондация", том първи
Феноменално преживяване, трудно описуемо с не-банални думи. "Влюбеният" донякъде коментар можете да погледнете тук.
~Звездички: 5/5

Анджей Сапковски - "Вещерът: Последното желание"
Все още не мога да кажа, че има нещо, с което "Вещерът" да ме впечатлява. Освен, че прави брутални и кървави варианти на повечето приказки в характерния за тази сага стил, Сапковски е доста лаконичен. Невпечатляващи диалози, почти никаква атмосфера и едва скицирани герои. Може би защото това всъщност са разкази, а пък аз мислех, че е роман...
~Звездички: 2/5

Даниел Кийс - "Пророчества от лудницата"
Направих два опита с тази книга, но не видях нищо от онзи Кийс, който така силно ме впечатли с "Цветя за Алджърнън". Героинята тук през цялото време ме натоварваше, а в същото време действието беше особено скучновато. Донякъде прилича на онзи тип полицейски трилъри, които са повече сухи докладни, отколкото любопитни истории.
~Звездички: 2/5

Дж. Г. Балард - "Небостъргач"
Книгата е по-добрият вариант на историята от филма, но въпреки това не й достигаше нещо важно. Вероятно... цел. Някакъв по-дълбок смисъл на случващото се. Глупаво обяснение на въпросите "как", "защо"... Просто изследването на групата "затворници" в тази определена среда, не изглеждаше правдоподобно...
~Звездички: 3/5

Джеймс Ролинс - "Седмият мор"
Трилър от ония, които аз наричам "военизирани". Военни лица (или нещо близко до това) в търсене на загадъчни неща. Не ме впечатляват достатъчно, дори и да извадят най-новия модел картечница и да се стрелят. Поради това не мога да коментирам обективно.
~Звездички: 3/5

Дж. Р. Р. Толкин - "Мистър Блис"
Симпатични рисунки от страна на Толкин, но не и история, която аз бих разбрала с лекота като дете. Може пък и да се подценявам, не знам, но през погледа ми сега историята не блестя с нищо чак толкова специфично интересно. Освен може би с жираека. Това, мисля, ще да е от любимите ми хибридни животни...
~Звездички: 3/5

Ивайло Г. Иванов - разкази
Излях си душата в Goodreads и стана прекалено дълго, че да го сместя тук. Ей за тези съкровища иде реч, няма да сгрешите да им хвърлите по едно око.~Звездички: 5/5

Карлос Руис Сафон - "Принцът на мъглата"
Приказката с хорър елементи! Като за първа творба на Сафон е очарователна история с нечестен според мен край. Между детска приказка и история за възрастни. Точно каквото той явно е искал да създаде, пък макар и със сигурност да се намерят хора, които няма да проявят снизходителност към голямото му желание. За мен книгата беше от увлекателните.
~Звездички: 4/5

Катерин Патерсън - "Мост към Терабития"
Недостатъчно затрогваща и определено предназначена за по-малки от мен читатели. Въпреки това смятам някой ден да погледна филма.
~Звездички: 2/5

Клер Норт - "Първите петнайсет живота на Хари Август"
Макар в началото да ми беше хаотична и странна, тази книга е сред фаворитите ми този месец. Особено увлекателна и идейна, много приятна, ако изключим някои похвати за... привличане на вниманието. Тях в крайна сметка ги простих, понеже историята ми остави силно добро впечатление.
~Звездички: 5/5

Клифърд Саймък - "Резерватът на таласъмите"
Трябва да си призная, че никога не съм смятала тази книга за това, което всъщност е. Като по-малка силно вярвах, че става въпрос за някакъв криминален роман или трилър, а не за фентъзи. Поправих това. И никога досега не съм се разочаровала от Саймък. Повече тук.
~Звездички: 4/5

Людмила Филипова - "Печатна грешка"
Не се изненадах особено. Нито успях да се смея достатъчно. Знам, че проблемът е в мен, благодаря...
~Звездички: 2/5

Марк Чадборн - "Мечът на Албион"
Скучно четиво, дори не съм сигурна какво точно да подхвана, за да докажа тезата си. Факт е, че това бе една от книгите, които можеха да имат свойството да ме приспиват, ако умеех да заспивам над книги.
~Звездички: 2/5

Мия Марч - "Да откриеш Колин Фърт"
Да откриеш Колин Фърт - това е целта на цял Бутбей Харбър. Пристанищно градче, в което британският актьор ще заснеме сцени от новия си филм. И докато жителите му се местят от заведение на заведение заради слухове, че там Фърт дава автографи, съдбите на три жени се преплитат... Повечко за книгата тук.
~Звездички: 5/5

Пиер Певел - "Драконът на Арканите"
Бих могла да кажа, че съм доста разочарована и от втората, и от третата част. Очаквах епично развитие, защото героите са наистина приятни и обстановката е повече от елегантно създадена, тъй да се каже...
~Звездички: 2/5

Сара Дж. Маас - "Острието на асасина"
Ценното в тази книга за мен беше, че успя да хвърли светлина върху няколко неща, които досега не смятах за съвсем убедително представени в поредицата. Повече за това тук.
~Звездички: 5/5

Стефани Гарбър - "Каравал"
А, ето нещо особено приятно, което срещнах през месеца! Не вярвах, че толкова много ще ми хареса... но и тайно си знаех, че не знам какво точно да очаквам. Поради това резултатът от срещата беше повече от щастлив... Е, още малко тук.
~Звездички: 4/5

Ян Мартел - "Животът на Пи"
Имах си някои проблеми с тази книга. Нямах нищо против Робинзон Крузо-стила, нито пък их могла да кажа, че не харесвам сравнителните анализи между отделни религии. Напротив, винаги в мен има интерес към такива неща. Но от някоя страница към средата нататък до края книгата никак не ми допада. Фантасмагориите определено нямат място там, или поне не по такъв начин.
~Звездички: 3/5

~~~~~~~~~~~~~~~~
Друго през месеца:
Zombie Apocalypse Book Tag
First Date Book Tag

Сега занимаваме апетита си с "Дете на пустинята" на Олуин Хамилтън и "Тютюн" на Димов - този път том 2 :)

"Да откриеш Колин Фърт" с Мия Марч

Да откриеш Колин Фърт - това е целта на цял Бутбей Харбър. Пристанищно градче, в което британският актьор ще заснеме сцени от новия си филм. И докато жителите му се местят от заведение на заведение заради слухове, че там Фърт дава автографи, съдбите на три жени се преплитат...
Джема Хендрикс идва в града с надеждата, че може да получи работа като журналист и това да я откъсне за малко от семейните й проблеми. Едно интервю с Колин Фърт би свършило чудесна работа, но дали ще има този късмет?
Бий Крейн разбира едва на 22 години, че е осиновена и пристига в Бутбей Харбър, за да потърси биологичната си майка - Вероника Русо. Оказва се, че тя е доста известна в града заради своите целебни пайове, а и "славата" й на забременяла в гимназията още не е забравена. Вероника не подозира, че детето, което е дала за осиновяване ще я намери. И докато Бий се чуди как да се свърже с нея, тя мисли дали ще я вземат за статистка във филма с Фърт. И как да избягва познатите лица от гимназията, разбира се.
Първото нещо, което ми направи впечатление в "Да откриеш Колин Фърт" бяха неестествените и твърде описателни диалози. В крайна сметка си отдъхнах, защото такива имаше само от време на време и не ми провалиха удоволствието. Мия Марч разказва една емоционална и докосваща история, и то с умение и талант. Книгата изглежда като "плажно четиво" и наистина върви леко и неангажиращо, но в същото време те кара да си съпричастен с героите, да се поставиш на тяхно място и да нищиш заедно с тях проблемите на сърцето.
Ето ви едно определение за тази книга - слънчева. Макар и трите - Вероника, Бий и Джема, да са жени с доста объркани чувства, от страниците струи надежда и в най-заплетените моменти. Лъха някакво спокойствие и убеденост от факта, че нищо не може да е чак толкова лошо и неразрешимо. И че всеки ще намери своята златна среда - както с другите, така и със самия себе си. Именно това е и тайната в пайовете на Вероника - вярата, че желанията ти ще се изпълнят и неразбирателствата ще изчезнат.
"Да откриеш Колин Фърт" не е само за търсенето на актьора измежду страниците, макар че аз го правех през цялото време, но и за по-сериозни теми - за брака и трудностите да се постигне разбирателство между партньорите, за желанието да поставиш така обичаната кариера над семейството и за страха от неизбежните промени, които може да внесе в живота ти едно бебе. И осиновяването.
Връзката между Бий и Вероника и техният стремеж една към друга - това е моментът, когато всяка логика отстъпва на емоциите. Макар Бий да обича осиновителите си и те да имат специално място в сърцето й, нещо я кара да потърси Вероника. А Вероника е решена да се изправи срещу миналото си и да не бяга повече. Защото всеки има право да поправи грешките си. Или да бъде най-сетне щастлив, когато не е вече с вързани ръце. Независимо дали са минали 22 години или повече.
Това е книга за момента, когато имаш нужда да си стъпиш на краката и да добиеш малко увереност - дали чрез парче целебен пай, филм с Колин Фърт или с няколко глави. И когато се чувстваш объркан, да осъзнаеш какво ти липсва и по кой път е най-добре да поемеш. Може да има нещо за теб и тук - никога не е късно да го откриеш.
И всъщност... къде, да му се не види, е Колин Фърт?

*Някои второстепенни герои в книгата са главни в "Клуб "Мерил Стрийп" от същата авторка и същото издателство (Intense). Двете книги обаче не са свързани и могат да се четат отделно.

Човечеството сред звездите

"Като сподави една лека прозявка, Клеон рече:
– Демерцел, да си чувал случайно за някакъв човек на име Хари Селдън?"

Хари Селдън. Героят, който създаде магията. Митът. Легендата.
Онзи, който се взираше в бъдещето.

След много и много векове напред в бъдещето човечеството е покорило звездите. Милиарди планети и милиарди звезди биват част от могъщата Империя, съществувала вече повече от двадесет века.
Но сега Галактическата империя... умира.
Хари Селдън е създател на нова наука, наречена психоистория - чрез нея той се надява да успее да предвиди бъдещето и да спаси човешкия род, да надвие хаоса, да се опита да съкрати годините на анархия, които предвижда чрез математическите си изчисления.
За да успее, той сътворява нещо немислимо за тогавашното време.
Хари Селдън създава две Фондации - пазителки и водачки към светлото бъдеще и надеждата.
Първата Фондация ще бъде пазителка на знанието и водачка на човечеството по възможно най-лекия път към по-доброто. А Втората Фондация ще има друга, тайна цел...
Планът е чудесен. Докато линията не се промени.

~~~~~~~~~~
Както и с много други фантастики, които са класика в жанра, аз се запознах и с "Фондация" едва сега. Което всъщност по някакъв начин ме радва. Изживяването за мен, четейки тази книга сега, беше по някакъв начин по-пълно, по-магично ако щете дори. Това е един огромен, всепоглъщащ свят. Невероятно пътешествие през звездите, машина на времето към далечното бъдеще, страшно вдъхновяваща история.
Както нормално използвам малко думи, за да описвам книгите, така тук те са недостатъчни за всичко, което "Фондация" ми даде. Като започнем от едно искрено изумление от собствените предвиждания на Азимов за бъдещето, та стигнем до прекрасното чувство да усещаш как бягащото умение да мечтаеш се завръща. Да се рееш сред звездите със силата на въображението, там, където няма граници... Особено след период на доста книжни разочарования... това е щастие.
Галактиката може и да има някакви условни граници... но цял живот няма да ти стигне да я обиколиш. И все пак Азимов ме отведе там. Отведе ме и много по-надалеч. И в нейното загадъчно минало. И в нейното бъдеще. В това пространство няма граници. Този свят е изумителен, спиращ дъха с необятността си и чудесата си. Та дори една планета е почти невъзможна за обхващане!
Как страдам, че имаме толкова малко парченце от него. Не, че някога познанието за него ще ни стигне, за да го обхванем.

Изданието, което аз намерих, е "Фондация - том първи", но с меките корици. Иначе казано - предполагам, че по-старото, защото в книжарницата подредбата на отделните книги от сагата в новото издание с твърди корици, е различна. Това малко ме озадачи, защото ми се струва, че подредени хронологично историите имат по-пълен смисъл. Освен ако разместването им в другото издание... всъщност, няма значение, със сигурност има логика. На мен нека ми е тъжно. Все пак сега за да прочета останалата част от сагата ще се наложи евентуално да взимам новите издания, или да се надявам някъде някога да дойде старо издание. (Да, почувствах се много длъжна да се оплача за това, извинявам се за лирическото отклонение xD).

Книгите от сагата, с които се запознах аз, бяха съответно "Прелюдия към Фондацията", "Битка за Фондацията", "Фондацията" и "Фондация и Империя".
Това всъщност са книгите, които ни запознават с Хари Селдън и с Първата Фондация и нейните дела няколко века напред след основаването й. Невероятен времеви диапазон, в който няма как да не потънеш изцяло и изключително изумителни събития. За мен все още няма герой като Хари Селдън, когото обикнах, въпреки че е голям мърморко и инат. Никой от останалите не бе способен да ме удиви по начина, по който го правеше психоисторикът. Хари имаше най-невероятната съдба и има най-невероятното... бъдеще.
По принцип Азимов винаги успява да ме прати да трансцендентирам, както се казва. Дори когато смятам, че някои диалози са твърде опростени или че някои неща се повтарят ненужно, това никога не ме дразни, както би станало при творба от друг автор. Тук си просто пленен от историята. И от Галактиката. Може повтарянето да ти се види за миг досадно... и то взело, че свършило.
Друг странен елемент, който би трябвало да ме дразни, но всъщност не е така, е честата леснота, с която се случват събитията. Удивително е как се появяват на всеки ъгъл гении, които подозират другите гении за плановете им и всички се... надцакват. Всъщност, удивително е и това как доста от героите почти открито казват на други герои, че ще ги използват за едно или друго, почти стигайки до грубости... и никой сякаш не отдаваше голямо значение на това!
Дори съм твърде щастлива и горда от себе си, че без никакво усилие улових нишката на две от величавите тайни, които се разискват в историите за Хари Селдън и накрая, при Мулето. Да, признавам си, че по принцип познавам обратите, разкривам тайните и прочее неща лесно... но тук беше хем лесно, хем ми стана някак... щастливо. А не би ли трябвало да се ядосвам, че съм познала? Нищо подобно!

Колко вдъхновяващо е да си там, когато се поставя основата. Когато започва всичко.
Колко вдъхновяващо е да си там през вековете и тайно да вярваш, че не е възможно нещо да се обърка, когато и да било.
Цялата тази сага е като... като да се чувстваш владетел на звездите, наблюдавайки ги през знаещи очи как се насочват към светлината.
Точно затова смятам финала на конкретния том за грандиозен, предизвикателен. Определено съм настроена на вълна "А, значи си мислиш, че ще успееш, а? Да те видим!". Нахъсана...
"Фондация" е преживяване, което определено ще ми залипсва остро много, много скоро.

13 август 2017

First Date Book Tag

Видяхме тага в ето този блог. :) Не е на морска тематика, но пък си е актуален независимо от сезона. Ето ги нашите отговори~

1. The awkward first date – книгата не беше лоша, но искрата липсваше за теб.
Книгоядец~1: Да вземем например "Името ми е червен" на Орхан Памук. Когато реших да я започна, бях в период на университетски нерви и нейната философия ми тежеше неочаквано. Но въпреки това все още я смятам за чудесна книга.
Книгоядец~2: "И други истории" от Георги Господинов. След "Физика на тъгата" определено очаквах повече от тази книжка. Имаше някои наистина хубави истории, но в останалите липсваше искрата.

2. The cheap first date – книга, която не оправда очакванията ти.
Книгоядец~1: О, през този месец (август) и края на миналия имам за пример много такива. "Една нощ през самотния октомври" на Зелазни, "Седмият мор" на Ролинс - за тях се сещам на момента. Вероятно нелоши, нямам представа, но ако ги започнеш с друга представа за нещата, не се получава...
Книгоядец~2: "432 херца" от Недялко Славов. Очаквах... ами... нещо по-различно от това, което получих и дори не знам как да определя. Май това е едно от големите ми разочарования за годината.

3. Well-prepared first date – книга, която е била по-добра от очакваното.
Книгоядец~1: Може би "Мистър Себастиян и черният магьосник"? "Град на стълби"? По принцип очаквах да ми харесат, но ми харесаха много повече от очакваното и съм щастлива.
Книгоядец~2: "Железният светилник" от Талев. Доста скучна ми беше в началото, но се оказа не по-добра от очакваното, а направо страхотна.

4. Hot but dumb – красива корица, не толкова добро съдържание.
Книгоядец~1: Понеже се старая да давам за пример книги, четени тази година... вероятно "Пожарникарят" на Джо Хил добре се вписва тук. Не успя да ме спечели, но поне много харесвам идеята...
Книгоядец~2: "Драконът на Арканите" от Пиер Певел. Можеше да се постарае повече за края на трилогията. Но определено историята беше по-интересна от тази във втората книга, в която абсолютно нищо не се случва (и целия й сюжет е повторен в третата част в точно едно изречение).

5. Blind date – книга, която си започнал без да знаеш нищо за нея.
Книгоядец~1: В по-голямата част от случаите не знам нищо за книгите, които започвам. В най-добрите случаи - само парчета история, от които ми е станало любопитно. За "Мечът на Албион" не знаех нищо, освен че е по-новичка на пазара... Не ми хареса.
Книгоядец~2: "N." по Стивън Кинг. Обикновено имам навика да чета резюмето на задната корица преди да започна някоя книга, но тази нямах търпение да я разлистя. А и исках сюжета да ми е пълна изненада.

6. Speed dating – книга, която прочете много бързо.
Книгоядец~1: Не съм сигурна кое точно ми е бързото четене, понеже не си правя труда да се засичам. Само когато книгата ми е скучна току поглеждам страницата... Може би "Ритматистът" на Сандерсън, имам такъв спомен, го свърших горе долу за късния следобед и вечерта...
Книгоядец~2: Ех, няма как, ще трябва да посоча "Двор от рози и бодли" на Маас. Аз си чета бавничко, та 200 страници за ден са си впечатляващи за мен.

7. The rebound – книга, която прочете веднага след книжен „махмурлук“, което донякъде развали удоволствието от книгата.
Книгоядец~1: Кога, по дяволите, ми беше книжният махмурлук... С моята способност да забравям "лошото" сега не мога да си спомня xD. Имам някакви съмнения, че е времето около "18% сиво", но не е много сигурно... По-честият вариант при мен е, когато самата книга ми влияе в стил "трябва да те прочета, но не ми се занимава с теб" - в този случай визирам учебниците, разбира се.
Книгоядец~2: След като съм прекарала този "махмурлук" какво ще ми провали удоволствието от книгата? Все пак ще посоча "Весели разкази" от О. Хенри, които четох по време на махмурлука, за да не бъде отговорът безкнижен. :D Оцених я справедливо в Goodreads, но не ми попадна в ръцете в правилното време.

8. Overly enthusiastic date – книга, която се „престараваше“.
Книгоядец~1: В определени количества - "Животът на Пи". Особено престараване имаше в края й. Събития, граничещи със свръх-свръхестественото, от които реално нямахме чак толкова голяма нужда.
Книгоядец~2: "В дълбините" от Родерик Гордън и Брайън Уилямс. Това е втората част на "Тунели" и беше разочарование за мен. За обема й нищо особено не се случи, а имаше и толкова нелогична драма! Още не мога да се начудя на някои постъпки на героите, а минаха толкова години.

9. The perfect first date – книга, която беше перфектна.
Книгоядец~1: Нали казах нови книги? Пред очите ми попадна "Цветя за Алджърнън". Все още изключително жива в паметта ми и, за да използвам друг синоним на любимите ми определения - феноменална.
Книгоядец~2: В този таг ми се удаде да не дам обичайните заподозрени книги за отговор. Затова ще посоча "И страж да бди на пост" от Харпър Ли. Чудесно и много силно продължение на "Да убиеш присмехулник".

10. Humiliating first date – книга, която ми е неудобно да призная, че съм харесал/ неудобно ми е да чета на публично място.
Книгоядец~1: Почти не познавам други хора, които като мен могат да четат всичко на публично място. Може би, като се замисля, единственото, което ми е било трудно да чета на публично място, са били комиксите. Всички около теб се надпреварват да гледат картинки xD. Учебниците ми по японски също предизвикват интерес, дори и въпроси като "Това математика ли е?" xD. Но нямам проблеми да казвам дали са ми харесали.
Може и да има случайно книга, от която ми е неудобно, че съм прочела, но в момента не ми идва на ум, съвсем честно.
Книгоядец~2: Все още не се е появила такава, а дори и да има, ще й скрия корицата в книгодрешката.