13 август 2017

First Date Book Tag

Видяхме тага в ето този блог. :) Не е на морска тематика, но пък си е актуален независимо от сезона. Ето ги нашите отговори~

1. The awkward first date – книгата не беше лоша, но искрата липсваше за теб.
Книгоядец~1: Да вземем например "Името ми е червен" на Орхан Памук. Когато реших да я започна, бях в период на университетски нерви и нейната философия ми тежеше неочаквано. Но въпреки това все още я смятам за чудесна книга.
Книгоядец~2: "И други истории" от Георги Господинов. След "Физика на тъгата" определено очаквах повече от тази книжка. Имаше някои наистина хубави истории, но в останалите липсваше искрата.

2. The cheap first date – книга, която не оправда очакванията ти.
Книгоядец~1: О, през този месец (август) и края на миналия имам за пример много такива. "Една нощ през самотния октомври" на Зелазни, "Седмият мор" на Ролинс - за тях се сещам на момента. Вероятно нелоши, нямам представа, но ако ги започнеш с друга представа за нещата, не се получава...
Книгоядец~2: "432 херца" от Недялко Славов. Очаквах... ами... нещо по-различно от това, което получих и дори не знам как да определя. Май това е едно от големите ми разочарования за годината.

3. Well-prepared first date – книга, която е била по-добра от очакваното.
Книгоядец~1: Може би "Мистър Себастиян и черният магьосник"? "Град на стълби"? По принцип очаквах да ми харесат, но ми харесаха много повече от очакваното и съм щастлива.
Книгоядец~2: "Железният светилник" от Талев. Доста скучна ми беше в началото, но се оказа не по-добра от очакваното, а направо страхотна.

4. Hot but dumb – красива корица, не толкова добро съдържание.
Книгоядец~1: Понеже се старая да давам за пример книги, четени тази година... вероятно "Пожарникарят" на Джо Хил добре се вписва тук. Не успя да ме спечели, но поне много харесвам идеята...
Книгоядец~2: "Драконът на Арканите" от Пиер Певел. Можеше да се постарае повече за края на трилогията. Но определено историята беше по-интересна от тази във втората книга, в която абсолютно нищо не се случва (и целия й сюжет е повторен в третата част в точно едно изречение).

5. Blind date – книга, която си започнал без да знаеш нищо за нея.
Книгоядец~1: В по-голямата част от случаите не знам нищо за книгите, които започвам. В най-добрите случаи - само парчета история, от които ми е станало любопитно. За "Мечът на Албион" не знаех нищо, освен че е по-новичка на пазара... Не ми хареса.
Книгоядец~2: "N." по Стивън Кинг. Обикновено имам навика да чета резюмето на задната корица преди да започна някоя книга, но тази нямах търпение да я разлистя. А и исках сюжета да ми е пълна изненада.

6. Speed dating – книга, която прочете много бързо.
Книгоядец~1: Не съм сигурна кое точно ми е бързото четене, понеже не си правя труда да се засичам. Само когато книгата ми е скучна току поглеждам страницата... Може би "Ритматистът" на Сандерсън, имам такъв спомен, го свърших горе долу за късния следобед и вечерта...
Книгоядец~2: Ех, няма как, ще трябва да посоча "Двор от рози и бодли" на Маас. Аз си чета бавничко, та 200 страници за ден са си впечатляващи за мен.

7. The rebound – книга, която прочете веднага след книжен „махмурлук“, което донякъде развали удоволствието от книгата.
Книгоядец~1: Кога, по дяволите, ми беше книжният махмурлук... С моята способност да забравям "лошото" сега не мога да си спомня xD. Имам някакви съмнения, че е времето около "18% сиво", но не е много сигурно... По-честият вариант при мен е, когато самата книга ми влияе в стил "трябва да те прочета, но не ми се занимава с теб" - в този случай визирам учебниците, разбира се.
Книгоядец~2: След като съм прекарала този "махмурлук" какво ще ми провали удоволствието от книгата? Все пак ще посоча "Весели разкази" от О. Хенри, които четох по време на махмурлука, за да не бъде отговорът безкнижен. :D Оцених я справедливо в Goodreads, но не ми попадна в ръцете в правилното време.

8. Overly enthusiastic date – книга, която се „престараваше“.
Книгоядец~1: В определени количества - "Животът на Пи". Особено престараване имаше в края й. Събития, граничещи със свръх-свръхестественото, от които реално нямахме чак толкова голяма нужда.
Книгоядец~2: "В дълбините" от Родерик Гордън и Брайън Уилямс. Това е втората част на "Тунели" и беше разочарование за мен. За обема й нищо особено не се случи, а имаше и толкова нелогична драма! Още не мога да се начудя на някои постъпки на героите, а минаха толкова години.

9. The perfect first date – книга, която беше перфектна.
Книгоядец~1: Нали казах нови книги? Пред очите ми попадна "Цветя за Алджърнън". Все още изключително жива в паметта ми и, за да използвам друг синоним на любимите ми определения - феноменална.
Книгоядец~2: В този таг ми се удаде да не дам обичайните заподозрени книги за отговор. Затова ще посоча "И страж да бди на пост" от Харпър Ли. Чудесно и много силно продължение на "Да убиеш присмехулник".

10. Humiliating first date – книга, която ми е неудобно да призная, че съм харесал/ неудобно ми е да чета на публично място.
Книгоядец~1: Почти не познавам други хора, които като мен могат да четат всичко на публично място. Може би, като се замисля, единственото, което ми е било трудно да чета на публично място, са били комиксите. Всички около теб се надпреварват да гледат картинки xD. Учебниците ми по японски също предизвикват интерес, дори и въпроси като "Това математика ли е?" xD. Но нямам проблеми да казвам дали са ми харесали.
Може и да има случайно книга, от която ми е неудобно, че съм прочела, но в момента не ми идва на ум, съвсем честно.
Книгоядец~2: Все още не се е появила такава, а дори и да има, ще й скрия корицата в книгодрешката.

08 август 2017

"Острието на асасина" от Сара Дж. Маас

Аз съм тази, която владетелите на съдбата ми пожелаят да бъда.

„Острието на асасина” включва няколко истории за миналото на Селена Сардотиен. За челите поредицата „Стъкленият трон” те няма да се нещо ново, с изключение на една – „Асасинът и лечителката”. За всички части мога да кажа, че изясниха събитията в миналото на Селена, които в поредицата се споменаваха бегло, или пък с недостатъчно подробности.
Ценното в тази книга за мен беше, че успя да хвърли светлина върху няколко неща, които досега не смятах за съвсем убедителни. Първото нещо е, че Маас ме накара да почувствам силната привързаност между Селена и Сам – тя започва още в първото приключение на двамата в Залива на Черепа и постепенно става все по-силна, докато аз все повече започвах да харесвам Сам, въпреки че упорито се борех това да не става. :D Колкото до Сам - на мен ми напомняше за Каол по един странен начин, но дали има наистина нещо такова, ще трябва да си прецените вие.
„Острието на асасина” е за една по-млада Селена, макар и не особено различна от образа, който си го знаем (приемам, че сте чели поне първата книга от поредицата ^^` Ако не сте и решите да започнете от тази книга, лесно ще навлезете в света на Маас.) – смъртоносна, устата и какво ли не още. Ще й се налага да отнема животи по принуда, а понякога и за удоволствие, но също така и да помага, без да иска нищо в замяна. Ако я харесвате такава, определено ще й се зарадвате. На мен много трудно успява да ми спечели симпатиите по ред причини, които сега няма нужда да описвам. Тук обаче си признавам, че ме дразнеше само в някои моменти и дори накрая ронех сълзи за нея, което си е голям успех.
А и харесах някои „нови” герои. Още от началото знаех, че приключенията на нашият асасин в Червената пустиня ще ми допаднат и бях права. Ансел и Илиас се оказаха доста интересни и затрогващи персонажи. И ето че стигнахме до второто нещо, с което авторката изличи недоверието ми – вече не ми изглежда толкова нереално включването им в поредицата.
Най-големият ми проблем обаче си оставаше Аробин Хамел. Тук определено показа малко повече от себе си и най-сетне успях да го видя като жесток и коварен. Маас често ни е подхвърляла колко подъл е, а когато Аробин се покаже, хич не мога да го усетя такъв. Е, да създадеш такъв герой, който толкова да обърква с действията и думите си, си е умение. Въпреки че все още го харесвам, признавам си, че Селена има основание да изпитва не толкова топли чувства към него.
Много се чудех дали да започна „Острието на асасина”, защото не виждах смисъл да чета за минали случки, от които вече знам най-главното. Ако се нуждаете като мен от малко убеждаване, надявам се книгата да разсее и вашите съмнения и чувството, че някое обяснение ви липсва. Аз лично си припомних колко много обичам поредицата и стила на авторката и вече нямам търпение да държа следващата нейна книга в ръце.

- Казвам се Вятър. – прошепна. – И Дъжд. И Кост, и Прах. Името ми е откъслек от полузабравена песен.

04 август 2017

"Резерватът на таласъмите"

Професор Максуел не може да се нарече късметлия.
Когато тръгва развълнуван на галактическо пътешествие в търсене на легендарните дракони, нещо се обърква и професорът се раздвоява.
Единият професор стига до целта си и се връща разочарован, само за да го сполети друга беда на Земята.
Вторият професор попада на странно място и на странни същества отвъд познатата ни Вселена, които го натоварват с мисия. Връщайки се на Земята, за да се опита да изпълни тази мисия, професор Максуел попада в много неприятна ситуация. Оказва се, че той вече е мъртъв, поради което няма нито дом, нито работа, нито дори съществува... нали е умрял?
Какво му остава да направи?
За момента може би все пак да се заеме с единственото, което му е останало. Онази странна мисия...

"Резерватът на таласъмите" (издателство Бард, 2017) е от книгите, които аз слагам на ръба между фантастиката и приказното фентъзи. От книгите, които с лекота обединяват чудесата на магията и чудесата на Космоса. И ги обвързват в едно цяло, понеже всичко тук произлиза от онова, което е било някога и от онова, което е отвъд Галактиката. Просто не всички същества си спомнят тази връзка между небето и земята добре. Или най-старите помнещи вече измират. Но пък безспорно са истински и винаги са били там, около нас. И таласъмите, и духовете, и феите, и баншите... Човекът е едно малко дете в сравнение с всички тях, които помнят света отпреди милиони години.
Но сега и човекът вече не е толкова безсилен и глупав. Той може да се отправи отвъд звездите или да се потопи назад във времето, за да открива забравените истини. Светът е вече различен.
На човечеството му предстои да разбере има ли във Вселената от онези същества, от които винаги сме се страхували. Враговете от старите истории. Съществата, които винаги са ни мразили, защото така са устроени. И ако ги има... какво все пак може да се направи? Ние ли сами ги превръщаме в свои врагове, или...

~~~~
Когато видя името Клифърд Саймък някъде, вече не се колебая да посягам към книгата. Имам по-старо издание на "Резерватът на таласъмите" у дома, което бях отделила за четене след известно време, но от Бард изпревариха плановете ми, за което хич не мога да се разсърдя. (Е, корицата на новото издание не ми е чак толкова по вкуса, твърде детинска ми е, но не е толкова важно в случая.)
Каквото и да съм подхващала на Саймък досега, винаги ми е харесвало неговото напълно развинтено въображение и лекотата, с която прави приказките си (защото много от историите му за мен са като вълшебни приказки) толкова живи и интересни. Въпреки че смятам, че тук стилът е някак опростен и на много места наподобява пиеса, има и места, на които Саймък е рисувал своите простички, но много пълни природни картини, например. И те са толкова живи, колкото ако ти си там и съзерцаваш същите пейзажи. Живи също като героите, които говорят простичко и същевременно казват много, не биват описвани с безкрайно описателни думи, но са изградени напълно. Които могат да са спокойно твои близки приятели.
Просто, когато си Саймък, изглежда не е нужно да редиш дълги низове от изречения, за да омагьосваш читатели. Може пък и аз да съм "правилният читател", с подобно близко до това на автора усещане за света, да кажем, поради което разговаряме толкова добре... но се съмнявам, че човек, който търси фентъзи приказка с фантастичен привкус, няма да хареса "Резерватът на таласъмите".
Тази книга е като доказателство, че ако обединим старите вярвания в призраци, таласъми и феи с модерното пътуване до други планети и срещата с извънземни същества, можем да получим прекрасно пътешествие. Старите легенди са най-истински, когато, изглежда, ги съживим отново и повярваме в тях, и... ги разберем?

03 август 2017

Zombie Apocalypse Book Tag

Видяхме тага в ето този блог. Правилата на играта са следните:
1. Изберете 5 книги.
2. Отворете на произволна страница.
3. Имената на първите двама герои, на които попаднете във всяка книга, стават част от екипа ви.
4. Първите 2 въпроса от тага се отнасят за героите от първата избрана от вас книга. 3 и 4 въпрос за втората избрана книга и т.н. Разпределете героите и се забавлявайте. :)

Книгите, които избрахме:
Книгоядец 1
"Танц с Дракони" от Джордж Р. Р. Мартин
"Кладенецът на възнесението" от Брандън Сандерсън (книга 2 от поредицата "Мъглороден")
"Хари Потър и Огненият бокал" от Дж. К. Роулинг
"Волният народец" от Тери Пратчет
"Хобит" от Дж. Р. Р. Толкин

Книгоядец 2
"Огнената наследница" от Сара Дж. Маас
"Гневът и зората" от Рене Ахдие
"Софийски магьосници" от Мартин Колев
"Изтръгнати от корен" от Наоми Новик
"Спасяването на Франческа" от Мелина Маркета

Тагът:
1. Първият човек, който умира:
Станис Баратеон
Пускам сАлзи... В интерес на истината, винаги съм го харесвала като герой. Не е честно да си го загубя първи...

Роуан Белотрън
Той да не вземе да умре и в поредицата, че тогава повече нищо от Маас няма да си купя. :D

2. Човекът, когото прецакваш, за да се измъкнеш от зомбитата:
Аря Старк
Момиче трудно за прецакване. Момичето ще ми види сметката, ако ме намери след това... Кофти.

Манон Черноклюна
Е, Манон би се оправила сама, така че не се чувствам много виновно.

3. Първият, който се превръща в зомби:
Зейн
За мен този тип си е общо-взето зомби xD

Шахризад
Поне ще бъде красиво зомби. ^_^'

4. Човекът, който прецаква ТЕБ, за да избяга от зомбитата:
Елънд Венчър
Аз за този тип сама ще се жертвам, хахахах.

Тарик
Знаех си, че трябваше да избера друг герой! Бих понесла да ме прецака всеки друг, но не и този. ><

5. Идиотът в екипа:
Хърмаяни Грейнджър
Това е защото по-надолу имам същества в екипа, които не понасят смъртните да се мислят за умни... предполагам.

Бриян
Защо ли не се учудвам?

6. Умникът в екипа:
Хари Потър
Ха-ха-ха... Станис доброволно се е хвърлил от Скалата на Кастърли...

Ванина
То се видя, че екипа замина още с Роуан - не е по-голямо падение. :D

7. Лекарят в екипа:
Тифани Сболки
Това ще да е в стил "Ставай! Нищо ти няма! Или искаш да те ударя с тигана?", но доста по-забавно.

Саркан (Змей)
Това е... добре? Май?

8. Експертът по оръжията:
Сите О'Бери
Ами Сите, я, той си е цял експерт... единственият, дето си е на мястото.

Каша
Без коментар...

9. Заядливият в екипа:
Елронд
Както казах - той явно ненавижда смотаните смъртни и го доказва с мястото, което заема в отбора xD



Уил Тромбал
И тук не се учудвам. Право в целта е.

10. Водачът в екипа:
Билбо Бегинс
Ние сме в приключение в света на Апокалипсиса! Йеее, народе!

Миа
Ако не е в депресия ще се справи с тази си длъжност, обаче каквито сме каръци, сигурно ще е в апатичното си настроение. :D Ей, завиждам на другия екип! Мъничко.

02 август 2017

Захарен свят, който нагарча

Запомнете, това е само игра...
Добре дошли на Каравала, където нищо не е такова, каквото изглежда...
Това е САМО игра...

Това е вълшебен, приказен свят, където мечтите се сбъдват. Нереален, по детски приказен, весел и винаги истински... поне в сърцето на Скарлет Драгна.
Тя е едно потиснато момиче, отгледано от жесток баща, което живее в страх и отчаяние. Единственият й шанс да се спаси от острова, на който е израснала като в затвор, е да се омъжи за граф, когото дори не познава. Но все пак е някакъв шанс. Ако отиде при графа, тя и малката й сестра, Донатела, най-сетне ще бъдат свободни, далеч от баща си. Всичко би било по-добре от тиранията на баща им.
Но един ден се случва нещо неочаквано за Скарлет. Тя получава шанс да отиде на Каравала - приказен празник и игра, в която може да спечели едно желание, ако участва. Каравалът - мястото, за което мечтае от дете, което олицетворява свободата и радостта, истинското щастие.
Дали обаче Скарлет е готова да участва в тази игра... на вълшебно място, пълно с опасности.
Готова ли е да спаси сестра си, отвлечена от господаря на Каравала...
Дали ще може...

Първото ми впечатление за "Каравал" (издателство Бард, 2017) беше съвсем ясно и точно - Искам тази книга на всяка цена!
Изданието е много стилно и красиво, грабващо погледа и наслада за очите... и дори не мисля, че преувеличавам. Адмирации за цялостното оформление, всъщност за всичко - и за хартията, и за превода, за всичко. Тази книга ме прави щастлива само като я гледам.
Когато отгърнеш първите страници на "Каравал" светът наистина се променя. В началото е мрачен, безнадежден и сив, но все пак надеждата е жива. Всичко в този свят живее в свои аромати и цветове. Това е вълшебство, което някак рядко оценявам, но което прави атмосферата много фантастична и магична. Стефани Гарбър рисува с тези цветове и аромати леко и нежно - в началото не вярвах на това, когато го четох някъде... но е така. И светът й е някак по-богат, героите й - по-емоционални и страстни, дори само когато ги виждаме в цвят. Ако дори само това е вълшебството на Каравала, струва си.

Но да, в същото време "Каравал" не е само приказка за чудеса и магии, а и на места изключително груба и зла игра. Жестока и неумолима. Отнемаща повече, отколкото даваща. Това е тъмната страна на играта, нейната жестока, зла половина, и нищо красиво и ефирно не може да се пребори с грубата й сила. Онова място крие в себе си истината, стига да си достатъчно смел да я откриеш. Че не всяка приказка е светът със захарна глазура, който ти се иска да виждаш. Понякога захарта... нагарча. А от тръните на розата боли.

"Каравал" ми хареса точно заради своята нежност, но и заради своята грубоватост. Заради нереалността си, но и заради борбата на Скарлет да постигне мечтите си, да повярва в себе си, да постигне целите си, дори когато светлината бъде изгубена.
Не мога да кажа, че краят на книгата ми хареса, това е факт. Разочарова ме, макар и всъщност Скарлет, както изглежда, да получи наградата, която заслужаваше... вероятно. Не знам защо очаквах нещо по-зловещо, нещо по-шокиращо, може би дори жестоко. Може би след горчилката от шеметно минаващите събития, не съм готова на доверие да приемам малко сладост, хм...

31 юли 2017

Ето го и нашият книжен юли!

Този месец по правилник е от мързеливите месеци, но и някои хора така бяха пленени измежду страниците, че дори нямаха желание да пишат за всичко онова, което ги е развълнувало и впечатлило. Съмнявам се да съберем всичко и в "месечния отчет", но със сигурност препоръчваме по-голямата част от книгите по-долу с две ръце!

Даниел Кийс - "Цветя за Алджърнън"
Много трудно ми е да говоря за тази книга, защото чувствата, които тя те кара да изпитваш, са изключително силни. Това е историята на един човек, който от дъното стига до върха и щастието е опияняващо... но след всеки връх има опасност да последва и падение, а колко изключително болезнено е да се опитваш да се примириш с бавното оттегляне на Чарли. Не можеш да се примириш и с това, че споменът все пак е останал в него. Не е същото. И болката е почти физическа.

Димитър Талев - "Железният светилник"
"Борбата вече започваше,  макар все още в робски страх..."
Повече можете да видите тук.

Марк Гугенхайм - "N. по Стивън Кинг"
Рядко ми попадат комикси, но този беше и още е изключително жив в съзнанието ми. Понякога все още се чудя на играта на камъните, които и за мен бяха хем седем, хем осем... а всъщност са само нарисувани. Или пък не? Още за N. можете да намерите тук.

Робърт Ч. Уилсън - "Дарвиния"
За "Дарвиния" все още се ядосвам, че писах предимно за нещата, които малко ме поизнервиха. Самата истина за тази книга е, че всъщност ми допадна много, въпреки очакванията, които имах за нея. Все пак, както се казва, щом имам толкова претенции, мога да седна да си напиша своя книга, нали така? Въпросните "оплаквания" пък, при желание, можете да намерите тук.

Роджър Зелазни - "Една нощ през самотния октомври"
Моята оценка от две звездички в Goodreads е най-ниската от поредица все високи, страници назад... не, че разглеждах много назад, но така ми се струва. Нямам представа защо хората са посрещнали тази книга така възторжено, за мен беше доста суховата и обикновена. Със сигурност не беше на нивото на "Създания от светлина и мрак", която беше дъното на разочарованието ми, що се отнася до Зелазни, но пък и не блестеше с нищо. Оценявам идеята историята да се разказва от името на вълшебните животни, които пазят господарите си магьосници в дните преди тайнствен ритуал, но всичко друго случващо се не задържа интерес.

Саймън Грийн - "Шадоус Фол"
Това е една прекрасна книга за мечтите, които сме изгубили, но всъщност никога не сме. Шадоус Фол е мястото, където те отиват, когато вече не са нужни, защото светът понякога се нуждае от нови мечти. Шадоус Фол е нещо като чистилището за всички тях - любими анимационни герои, супергерои, музиканти и какви ли още не. Там някъде ги чака и Времето, и Вратата към вечността. Но когато градът е застрашен от пълно унищожение, из тъмнината вилнее призрачен убиец, а един млад мъж се е върнал, носейки заплахата на старо пророчество... нещата вече не са каквито трябва да бъдат.
Единствените минуси за мен бяха твърде натоварващата "последна битка" - колкото и добър разказвач да е Грийн. И донякъде роякът печатни грешки - рядко вече говоря за такива неща, понеже изобщо не съм перфектната и така нататък, но тук специално доста ми развалиха удоволствието.

Том Кланси - "Едно е най-самотното число"
Не мога да кажа, че бях особено впечатлена от тази книга. Идеята за бъдеще, в което децата се забавляват, правейки реалистични "макети" на каквото ви хрумне, е доста идеализирана тук, а техническите подробности са адски много, което в крайна сметка загуби интереса ми рано.

Ф. Скот Фицджералд - "Красиви и прокълнати"
На някои книгоядци им предстои тази среща, а други, разбира се, са очаровани, защото говорим за Фицджералд, а той тук е на почит. :)
Затова повече за "Красиви и прокълнати" ще видите първо тук.

Франческа Хейг - "Огненото слово"
Цитирам се: "Ако действие означава 400 страници да се влачиш безцелно през гори и долини, значи аз нещо не разбирам... Но "Огненото слово" си е точно едно "ха, насам - ха, натам", украсено с "доводите" и "причините" на една безумно отвратителна егоистка, за която мога да изръся много по-обидни епитети..."
Определено ненавиждам това момиче и ме е жал както за приятелите й, така и за брат й, който трябвало да е зъл и лош. Това момиче ме влудява и понеже книгата е в първо лице и тя разказва, направо подскачах от яд на някои нейни заключения. Ако се опитаме да изключим това някак, светът и идеята на Хейг ми допаднаха.

Ха. А. Мелер - "Фалшивият фараон"
Меко казано безумна книжка. Става за отвличане на вниманието, когато си притеснен от важни събития в живота ти, но като се замислиш... ами чисто безумие си е. Доста детинска, на моменти глуповата, а авторът е прекалил с "!", сякаш се опитва да ни убеждава, че се случват невероятни неща, докато всъщност не се случва нищо съществено...

Ърнест Клайн - "Играч първи, приготви се"
Не ми изглежда възможно някой запален по нещо, независимо дали анимета, игри или сериали, да не хареса тази книга. Има условие, разбира се - става въпрос за игрите и сериалите на 80-те години, съвсем малко за онези от 90-те. И понеже много от тях са ми познати и се усмихвах с безумно широка усмивка на препратките за някои "японски детски", пък и поради доста други причини, се влюбих окончателно в книгата. От нея струи същинската, неподправена любов на фен, който си разбира от работата. Някой, с когото ще ти е удоволствие да говориш на някой фестивал или Комик Кон... Нямам търпение да видя филма на Спилбърг, който все повече наближава.

Яцек Дукай - "Други песни"
Скоро време няма да довърша тази книга. Тя е изключително сложна и богата на образи, но стилът ме натоварва прекомерно. Дори и да кажете, че това би следвало да е хубаво или нещо подобно, пак няма да седна да се измъчвам. Твърде много ми прилича на философски трактат, изгубен във времето, чиято идея и форма не е предназначена за всекиго. Все пак в основата на книгата стои Аристотел, обаче с някои... извънземни?... на помощ. Предпочитам да си остана простичка и щастлива пред това да се опитвам да се впиша в свят, който очевидно не е предназначен за читатели като мен. Но се прекланям пред гения на преводача, Силвия Борисова.

~~~~~~~~
Какво друго през месеца~

В август навлизаме в компанията на "Каравал" на Стефани Гарбър и "Тютюн" от Димитър Димов

28 юли 2017

Железен светилник в мрака

Има книги, които започват скучно и ти иде да ги оставиш на 50 страница. После пък ти стават интересни, въпреки че нищо интересно не се случва. И накрая ти се иска да ги откраднеш от библиотеката, какво беше в моя случай с „Железният светилник” на Димитър Талев. В моя защита ще кажа, че си оставам само с желанието да си я присвоя. :D А ето и за какво иде реч в тегавото начало...
Годината е 1833. Стоян Глаушев е млад, простичък човек от село Гранче. Никому няма да навреди или да каже лоша дума, но се случва така, че убива хрътката на турския бей. От страх за живота си той побягва към най-близкия град – Преспа. Не е много лесно за Стоян да отвикне на селския начин на живот и да бъде приет от местните, но страхът от бея на село го кара да привикне с новото обкръжение. Намира къде да работи и има къде да остане. Султана, Хаджи Серафимовата внучка, не се отнася много топло с него, но не го и гони от къщата си. А и доста се заглежда по новодошлия.
Честно казано, изненадах се как се завъртя историята. Мислех си, че ще се обръща внимание най-вече на Стоян и Султана, а работата излезе много по-мащабна. В Преспа започва борбата срещу гръцкото влияние в духовенството и културата, което е един вид умален, местен модел на църковните борби, водени в същите години. По тези обществени въпроси най-деен е Лазар Глаушев, който се превърна в мой любим герой заради готовността си да се откаже от личното си щастие и самия себе си, ако това ще помогне за общата кауза. И в същото време много ме беше яд именно защото сам потъпкваше късмета си. Ето и друга нишка в историята – любовта също намира живот между страниците под формата на... триъгълник? Не, четириъгълник? В друг случай пък изглежда невъзможна, но това не пречи да е силна.
Трябва да отбележа и мястото на бита, нравите и робския страх на преспанци. Талев е успял да създаде простички хора, повечето от които нямат или рядко таят зли мисли в себе си. Те не се отклоняват от обичаите, живеят кротко и не създават проблеми от страх, че ще разгневят турците. Тъжно е да си привикнал на такъв живот. Но най-хубавото е, че се сплотяват  в беда и искат водачи, които да им светят в мрака. Над тази маса изпъкват характерите. Талев създава запомнящи се образи – на злодеи като Аврам Немтур, който омеква само пред единствената си дъщеря, или на Султана, готова от майчинска обич да протегне ръка и на дявола. И на още много... Някои не чак толкова образовани хора, но те карат да ги обичаш заради добродушието им или пък да ги мразиш заради лицемерието им. Мисля, че точно заради тях обичам тази книга. Героите ме карат да я обичам, докато се страхувам някой да не бъде сполетян от най-лошото, или пък докато се радвам, когато друг си получи заслуженото. Защото градът е съставен от хора, които понякога се сливат в тълпа, обединени от общи идеи - и те тласкат историята напред. Нуждаят се от борбени личности с хъс, които да ги поведат, но без задружните усилия нищо няма да се получи.
Животът в Преспа си върви, с години и години. И нещата се променят. Едва забележимо, непоносимо бавно. Но достатъчно е първо да се запали един светилник, който да хвърля мъждивата си светлина около себе си. Защото обикновено нещата започват с една искра.

Идеше ново време, ала малцина бяха, които ставаха да го посрещнат, отваряха очи да го видят, надигаха глас да го приветстват. Иде, иде - шепнеха хилядите долу, ослушваха се, чакаха и робският страх беше по-силен от радостта на душите, които предчувстваха своето освобождение. Така бяха живели те от векове, но вече се пробуждаха, борбата вече започваше, макар все още в робски страх.

20 юли 2017

N. и лудостта на числата

Реалността е мистерия, д-р Бонсейнт, а ежедневната форма на нещата е покривката, която мятаме върху нея, за да замаскираме светлината и мрака й. Но има места, където тази покривка се прокъсва и реалността изтънява. И лицето отдолу надзърта през нея... Нивата на Акърман е едно от тези места. Защото когато погледнеш – когато се приближиш до камъните, както направих аз, и ги погледнеш... Можеш да видиш лицата. И то не човешки лица. Лица на зверове. И чудовища. А може да е просто игра на светлината.

В нивата на Акърман има седем камъка. Но пък може и да са осем. Седем или осем? Не можеш да вярваш на Н. Той е просто един пациент на психиатър. Самият Н. не знае... брои ги отново и отново, но това не помага. Само някои числа смята за добри, други – за лоши, а кръговете и диагоналите му се струват правилните форми, така трябва да се подреждат всички неща. По-безопасно е.
В главите ни има врати. Врати, които пречат на лудостта да помете разума, както се изразява и Стивън Кинг, макар да не го цитирах дословно. „N.” ме отведе до моята врата и ме спря там, за да разкаже историята си. Не я открехна, просто не беше нужно да го прави, за да постигне ефекта. Погледът ми вървеше по рисунките и буквите... и по едно време започнах да броя камъните в нивата. Седем камъни – по вратата нещо драска едва доловимо. Осем камъни – всичко е наред, няма нито звук.
Всъщност ми се струва малко излишно да споменавам колко добре се е справил Кинг. Диалозите са кратки и точни, което определено спомага за усилването на въздействието. В илюстрациите също си личи, че е вложено много старание. Рисунките са доколкото е възможно реалистични, определено ми бяха по вкуса, а и доста добре се вписваха в духа на самата история. Представени са ни документи по случая, за да го почувстваме по-реален, с тук-таме закрити думи от ключове, чаши и т.н., че да ни е яд, че не сме се добрали до някое късче информация. Може пък точно то да е от значение, кой знае?
За отворените краища пък обикновено мрънкам. В случая обаче ще си мълча, защото имам чувството, че цялата магия и въздействие на „N.” ще се загубят, ако всичко се разкрие. Да, наистина е жалко, че останаха въпроси, макар и не тъй много, това да се има предвид.Те ми глождят любопитството и ме връщат отново и отново към историята. „N.” се чете бързо, както може да се очаква, но пък това не пречи на историята да се развие и доста неща да се случат.
Впрочем, в това ревю са използвани 463 думи, което е лошо число. Внимавайте и вие да не започнете да броите. ;)

Имаше напеви.
Напеви някъде дълбоко измежду камъните, дълбоко от мрака.
Става все по-странно.
Не. По-силно.
Става по-силно.

18 юли 2017

Като изгубен свят...

През 1912-та година се случва необяснимо чудо. Светлина в небето, като комета... на хоризонта там, където е Европа, отвъд океана.
На следващата сутрин светът е вече различен.
Европа я няма. Заглъхнали са всички възможни за времето си информационни канали. Пълна тишина.
Един кораб, пътуващ за европейско пристанище, вече приближаващ се до старата земя... открива на нейно място друга земя.
Тази нова Европа е чужда, враждебна и необяснимо древна, въпреки че се е появила едва вчера.
И тъй като хората също ги няма, а земята е населена с чудновати нови видове, сега човечеството може да започне да пише нова страница в историята си. Може да се опита да завладее този свят отново за себе си...

Още в първия миг, в който видях "Дарвиния" (издателство Бард, 2009), в мен остана някакво силно желание да чета за непознати светове, чудновати създания и невероятни открития такива, каквито бихме ги намерили в "Изгубеният свят" на Дойл, например. "Дарвиния" ми звучеше точно толкова приключенско и в този смисъл фантастично и нереално. Самото име. Пък и тази корица някак...
Началото на историята наистина не ме разочарова в тази насока. Когато пред теб се появява един нов, непознат свят с невероятни мащаби, който на пръв поглед не изглежда враждебен, но всъщност е... Това си е тръпка.
Чуеш ли за експедиция във вътрешността, тръпката става още по-осезаема... Навътре в новия свят! Дори да бях от експедицията на Колумб, нямаше да се чувствам така! (Всъщност... сигурно нямаше, горките хора са се радвали поне, че виждат земя... глупаво сравнение, усещам се... но няма значение).
Тук обаче идва заветното НО.
Заради което "Дарвиния" получи от мен 2,5-3 от 5 звездички в Goodreads.
Може би са и няколко "но"-та наведнъж...

Авторът има съвсем друго виждане на нещата от моето. Това не е престъпление, идеята все пак си е негова. Но аз пък си имам правото да мрънкам по въпроса.
Уилсън обръща твърде голямо внимание (за моя вкус) на политическите отношения Америка - Нова Англия в момента, в който експедицията към вътрешността на Дарвиния тръгва на път. Жалко, защото колко по-интересно щеше да е откриването на чудатите нови неща, ако не бяхме принудени да четем за абсолютно ужасната съпруга на Гилфорд, която кой знае защо той влачи със себе си от Америка и оставя в Англия, където тя веднагически му изневерява... Толкова глупава жена по принцип много, много отдавна не съм срещала в каква да е книга, но както и да е.
Връзката на съпругата на Гилфорд с политиката е, че тя, естествено, забърсва някакъв войник и прочее безумни истории... Само за няма и няколко месеца вече е отчаяна от живота "вдовица с дете" и ние сме длъжни да я съжаляваме, горката...

Преглъщаме някак жената на Гилфорд и експедицията във вътрешността на континента стига до смайващото откритие в Алпите. Страхотно!
Но господин Уилсън точно тогава решава да нанесе решителен удар на мечтите за нещо в стил "Изгубеният свят" като се забърква с физика, космос, звезди, зелени човечета и каквито други подобни неща се сетите, в нереално усложнена смес от всичко, побрано на три странички "интерлюдия". Атомна бомба за мозъка, който досега спокойно е следил несгодите на няколко обикновени изследователи...

Общо-взето, мечтите за изгубен свят трябва да приключат точно след тази интерлюдия, защото след това вече нищо не оставя дори малка надежда за каквото аз очаквах...
Това доста ме натъжи, честно казано. Винаги си казвам да нямам очаквания само по заглавие, корица или няколко прочетени реда, но...
Ако не беше "твърдата" фантастика, вкарана в средата, щеше някак да е по-приятно като четиво, това книжле. Авторът не дразни със стила си, но за мен се е престарал в опита си да впечатли някого с физиката или нещо такова.
Героите по принцип са само като някакви портретни образи. Доста скицирани, развити само в начален стадий. Все едно ти е кой какво казва, кой умира или кой живее. Дори главните герои не впечатляват с нещо кой знае какво. Помня жената на Гилфорд само защото беше абсолютна идиотка, а това е една от най-силните черти на герой в книгата изобщо, тъй да се каже.
Онова край свещения кладенец е доста скучно като развитие...

Но станаха доста негативи, а фактът, че прочетох с любопитство цялата книжка (тя всъщност не е голяма) говори, че ме е занимавала добре и ми е било приятно.
Любимата ми присъда напоследък гласи - за плажа!
Може и - преди държавни! На мен лично ми беше много приятно с нея преди/след изпит...

17 юли 2017

Иронията в красотата е проклятието

Вторият роман на Ф. С. Фицджералд – „Красиви и прокълнати” е отново за Америка и нейната Ера на джаза и този път сюжетът обхваща доста дълъг период от време. Това е историята на двама души – техните срещи и раздели, обич и омраза... докато се стигне до великата Ирония на съдбата, която е последно мацване с четката по белия лист.
Антъни Печ е единственият внук на богатия Адам Печ и заради това няма нужда да се тревожи особено много. Той знае, че ще получи голям дял от наследството на дядо си и живее безцелно, отдавайки се на прищявките си, докато се плъзга по течението. Обаче среща Глория Гилбърт. Първото момиче, което занимава съзнанието му толкова силно. И решава да я спечели за себе си.
На какво всъщност трябва да се обърне внимание, когато се описва историята на двама души? Те не правят нищо от голямо значение за страната си или за света, както всъщност е при повечето от нас. Просто живеят, но всяко сътресение в обикновения им свят може да резонира в бъдещето им. Всички несполуки, с които ги спъва настоящето, понякога отшумяват за един ден след някоя караница, а друг път се натрупват и чакат с години да ескалират.
Минава време и най-различни неща, лоши или пък добри, ни променят. За добро или пък за лошо. В историята за Антъни и Глория има възходи и падения. В началото на книгата всичко изглежда някак романтично и лесно, а те двамата са изпълнени с енергия и вяра в себе си, в бъдещето и във всичко останало, в което си заслужава да се вярва. Но постепенно нещата се променят. Те не са вече същите и гледат на света с малко цинизъм. А онзи дядо Адам все не иска да умира и да остави наследството...
Проследих цялата им история до момента, който авторът беше избрал за край. Защото след последната страница вече си опознал достатъчно героите, за да знаеш какво ще е бъдещето им. Всъщност думата „опознал” съвсем не означава, че Антъни и Глория са отворена книга. Те са като всички хора, които ни заобикалят. Поддържаме близки отношения с приятелите и семейството си, но пак не може да се каже, че знаем абсолютно всичко за тях, нали? Все остава по нещо, което да се изненада. А и да не забравяме, че с времето характерите се променят и понякога се изкривяват до толкова, че нямат нищо общо с онова, което са били преди 5 години.
А ето и едно малко предупреждение – не четете тази книга, ако не сте готови за нещо сериозно. На мен лично малко в повече ми повлия цялата скръб и разочарования, които се струпаха по едно време. А в началото изпитвах напълно различни емоции. Глория Гилбърт толкова много ме дразнеше с държанието си, а Антъни с това, че беше заслепен от нея, че направо ми идеше да оставя книгата от яд. Все още не мога да разбера защо и как Глория се промени така изведнъж, че нещата тръгнаха в друга посока. Не, че започнах да я харесвам, но стана малко по-поносима. Антъни пък ми беше симпатичен в началото. Не мога да кажа същото за края.
Струва ли ви се невъзможно доброто да е по-лошо от лошото? В „Красиви и прокълнати” Фицджералд направо надмина себе си с този финал. Бях подготвена да очаквам един край, напълно лишен от надежда и щастие. А всъщност имаше нещо хубаво... но не само. Присъстваше и тази прословута Ирония, която реши да се намъкне и да ми остави задължителната горчилка, която ми носи всяка негова книга. Започвам да си мисля, че щеше да е по-добре, ако бях получила онзи лишен от светлинка край. Нямаше да е толкова ужасно.

Ето и още малко мои впечатления за книгата, когато бях в началото й - ето тук.

08 юли 2017

Currently reading TAG

Така... мисля да ви досадя с още един таг, който измислих. :D Отново предупреждавам - възможно е такъв вече да има, но аз поне не знам за него. Този стои на чернова от доста време, защото все не намирах подходяща книга, за която да мога да отговоря на всички въпроси. Дано това не се случи и на онези, които решат да направят тага, а си знаете, че всеки е свободен да даде отговорите си, стига разбира се да спазва условието - пишете за книга, която все още не сте дочели, без значение до коя страница сте стигнали. :)
Много ми се искаше да сложа българско заглавие на тага, обаче както и да го въртях все не ми звучеше добре.
Да видим за какво разтягах локуми досега...

В момента чета:

1. Досега чел/а ли си книги в този жанр?
Е, след като съм решила да пиша за точно тази книга въпросът е малко излишен. Всички сме се сблъсквали с този жанр. Но пък Ерата на джаза е нещо по-специално, носи своята индивидуалност.

2. Има ли определен момент или мисъл, които силно са те впечатлили? Може да споделиш цитат. :)
Един разговор за писателите и писането. Но тъй като единият цитат е твърде дълъг, споделям по-краткия.

- Мога да си представя - настоя Антъни, - човек, който знае твърде много, за да е в състояние талантът му да го изрази. Като мен. Да предположим например, че съм по-мъдър от теб, но имам по-малко талант. Това би ме направило неразбираем. Ти, от друга страна, имаш достатъчно вода, за да напълниш ведрото, и достатъчно голямо ведро, което да побере водата.

3. Герой, който харесваш?
В началото на книгата беше лесно да отговоря, но сега чувствата ми към героите станаха твърде объркани. Харесвам Антъни Печ, когато не боготвори момичетата без мозък (сиреч тези като главната героиня).

4. Герой, който не харесваш?
Само преди около 50 странички щях да кажа, че "не харесваш" е слаба дума. Направо презирах Глория Гилбърт, главната героиня в романа. Тя обаче промени най-дразнещите черти у себе си и то твърде внезапно, без да намеря причина за това. Пак не я харесвам, но поне е една идея по-поносима. :D

5. Защо започна точно тази книга?
Обещах си да дам предимство на книгите, които си взех с част от ваучера ми от 1000 стипендии. Ето, че най-после прочетох и последната от тях. Взех ги някъде февруари, а кое време стана...

6. Корицата на кое издание най-много ти допада? Българското, или пък някое чуждоезично?
Изданието на Ентусиаст е най-красиво. Корицата на оригинала е грозничка, но е нормално, все пак книгата е издадена за пръв път през 1922. На други хубави чуждоезични издания не попаднах в Гугъл.

7. Според теб може ли да се направи добър филм/сериал по книгата? Ако вече има, какво мислиш за него?
Има един филм от 1923 и не мисля, че ще мога да го открия лесно. А и се чудя дали би ми харесал, досега не съм гледала толкова стар филм. За сериал... ами, доста се изненадах например от пилотния епизод на "Последният магнат", който ще започне съвсем скоро. Не съм мислила, че по историята може да се направи хубав сериал, но останах очарована. Предполагам, че и по "Красиви и прокълнати" може да се направи със същия успех.

8. Би ли прочел/а още книги от автора?
Бих и то абсолютно всичко! "Красиви и прокълнати" е последния му роман, който все още не съм прочела. Но все изниква някой нов за мен разказ или пък новела - а това е страхотно, защото ми харесва да знам, че още има произведения от него, които да прочета за пръв път.

05 юли 2017

Цитати: "Спасяването на Франческа" от Мелина Маркета

Планирах цитати за друга книга, но ето какво излезе - останах си само с намерението. :) Днешният пост е за "Спасяването на Франческа" (Милениум; 2016г.), в превод на Илияна Бенова-Бени.
Ревю за книгата може да видите от друг книгоядец тук.

- Сигурно сме направени от много различни парчета и всеки път, щом някой ни напусне, се сбогуваме и с част от същността ни.

Вярвам, че хората мразят промяната и повече от всичко ненавиждат онези, които се опитват да я наложат.

- Трябвало е и аз да се казвам Франческа - обажда се госпожица Куин и кима към двама ни. - Но впоследствие майка ми е избрала името Анна Карина.Нямам никаква представа как би трябвало да реагирам на поднесената информация, затова се усмихвам вежливо.
- Родителите ви да не са били почитатели на Троцки? - пита Уил Тромбал, необезпокоен ни най-малко от приказките й.
...
- Писателят е Толстой, между другото - подмятам, докато отварям вратата.

Играта вероятно щеше да протече по съвсем различен начин, ако Троцки беше написан "Анна Каренина".

В него има нещо, което ме кара да мечтая за насилие, извършено над главата му с тъпо оръжие.

- Беше пиян, Уил - отвръщам. - Не очаквам от теб дори да си спомняш случилото се.
- Ако бях трезвен обаче, щеше да си наистина впечатлена - повтаря той думите ми от вечерта на партито.
- Но не беше, следователно и аз не съм - отсичам твърдо. - И ако си мислиш, че по цяла нощ седя и се моля да ме поканиш на среща, много жестоко се лъжеш.
Обръщам се и си тръгвам толкова горда от себе си, че едва се удържам да не заподскачам.
...
Боже, моля те, моля те, моля те, нека Уил Тромбал се раздели с приятелката си и ме покани на среща.
Цяла нощ повтарям тази молитва като мантра.

Паметта е странно нещо. Подмамва те да вярваш, че си забравил някои важни моменти, само за да може да те плесне по челото с тях, докато търсиш съвършено различна информация в мозъка си, и да ти се присмее. "Сещаш ли се, че ми каза да сложа този спомен в зеленото кошче за боклук? Ами не го сложих там. Пуснах го в черния контейнер за рециклиране и сега се връща обратно при теб."

30 юни 2017

Прочетохме през месец юни...

...разни книги между пясъчните дюни...
Мех, не ме бива за поет... пък ние и дюни изобщо не сме видели.
Мисля, че поне от присъствието на "разни книги" не можем да се оплачем, разбира се.
Юни не е толкова мързелив месец (дали?), колкото по принцип е юли. Сега ще го докажем с един отчет накратко~

Даниел Уолъс - Мистър Себастиян и Черният магьосник
Тази книга ме изненада изключително приятно. Не съм сигурна какво точно се бях настроила да чета, но определено намерих много повече. Опитът ми да опиша изненадата, тъй да се каже, може да откриете тук.

Джеймс Олдрич - Един последен поглед
"Един последен поглед" от Джеймс Олдридж е една от купчината книги, с която се върнах от Панаира на книгата през май. Още като я погледнах знаех, че с това романче ще се спогодим. Да видим какво може да открием тук...

Джеси Бъртън - Музата
Сив Лондон, пропит от надежди и дъхава Испания, къпеща се в кръв.
Това са двата основни фона, които открих тук, а върху тях се рисува една по-голяма история. За любовта, за приятелството, за самотата... Наглед толкова банални вече, но доста фино представени.
Харесва ми стилът на Джеси Бъртън. Това е първият ми сблъсък с нея. На моменти нещата се развиват бавно, но историята й е някак стилна, носи се като песен и омайва. Не е онзи тип романтични истории, в които хранят читателя само със сладкиши и му слагат розови очила. Тук има насилие, има борба, има загуби. От време на време този тип книги са ми наистина близки.
В карето на недоволството ще отбележа, че съм малко недоволна от тук-там слепените до препинателни знаци букви, от някои пропуснати букви, както и на едно място неформатирано заглавие. Вече много рядко обръщам внимание на такива неща в която и да било книга, мълча си... но някоя книга все попада под обстрела ми xD Друго ревю: тук.

Захари Карабашлиев - 18% сиво
Интересна и любопитна, но в този етап от живота ми предпочитам друг тип литература, затова моето описание би звучало не толкова хвалебствено и положително.

Карлос Кастанеда - Вторият пръстен на силата
Предпочитам да не коментирам подобен тип книги...

Кейти Хан - Задръж звездите още миг
Сега, когато пътят нагоре е затворен, светът е променен. Малко по-обединен. С нови правила, с нови закони, с повече мъдрост... поне така се надяват всички.
А отвъд космическата преграда... Те са сами в необятния Космос.
Ревюто - тук.
Мартин Колев - Софийски магьосници
Дълго време се колебаех каква оценка да й пиша, но в крайна сметка получи три звезди. Съветвам ви да се освободите от всички очаквания за оригиналност. Книжката е клиширана, но пък приятна и разтоварваща, без претенции за друго. Още едно ревю тук.

Матю Райли - Четирите легендарни царства
Сега Джак Уест-младши е призован против волята си да участва в най-великите игри на света. Игри, останали в съзнанието на хората през вековете, но определено не точно каквито всъщност са...
Повече прочетете тук.
Престън и Чайлд - Скръбният лабиринт
Срещнах специален агент Пендъргаст в трудно за него време, а също така и сравнително "сухо" откъм случаи. Действието стана малко по-мудно, проточи се. И все пак успя да задържи по някаква странна логика интереса ми. Имаше малко прекаляване със свръхестествените способности. Този детектив/агент се извади уникален специалист, ама от най-уникалните. Четеш и само кимаш xD

Стивън Кинг - Бягащият човекБез съмнение идеята е звучала изключително оригинално при появата си. Сега обаче, доста години по-късно, когато е породила цяло множество от други истории с подобна тематика, не звучи вече чак кой знае колко необикновено. Това не пречи на книгата да е хубава по свой си начин - силна антиутопия със силни послания. Част от чара й се губи все пак от бързината й. Изобщо, чувствата, без значение какви, са се стопили за сметка на действието.
Тери Пратчет - Морт
По мое мнение е страхотна книга. Оказва се, че не съм чак толкова голям фен на Смърт, стражите и фигълите са ми по-забавни, но въпреки това... Книгите за Смърт са ми някак по-топли, "нежни" ако щете.

Филип К. Дик - Омнибус
"Омнибус" ни предлага среща с цели осем произведения на автора, по всички от които е правен и по един известен филм. Повече по темата: тук.

Ф. Скот Фицджералд - "Нежна е нощта"
Цитати от книгата - тук.

Ф. Скот Фицджералд - "Последният магнат"
Холивуд през 30 години на ХХв. Всичко прилича на мравуняк, но с дезориентирани мравки, които не могат да си спомнят как се върши работа. Стар е онзи, който държи конците за всяка кукла. Той е незаменим, защото си разбира от работата и живее за киното. Има безкрайно много обожателки, но се влюбва само в една личност...
Ревюто: тук.

Шюсаку Ендо - Мълчание
Признавам си без бой, че харесах много повече филма, отколкото книгата. Двете са аналогични, почти не открих разлики, така че мога да си позволя да говоря за двете като за едно и също нещо. Темата е тежка, но дава един много по-интересен поглед към темата за религията, отколкото очаквах да открия. Този тип противопоставяния, описани така майсторски, оставят дълбок отпечатък в съзнанието ми. В края на филма режисьорът си е позволил леко да изрази своето мнение, но не го обвинявам... различни хора, различни мнения.

Още:
Антология - "Шедьоври на разказа с неочакван край"
Изключително силна антология - може би най-добрата, на която съм попадала досега. Личи си майсторлъка и вещото перо. Е, и тук разбира се имаше по-слаби разкази сравнение с други, а и два, на които според мен не им беше мястото тук. Не разбрах какво им беше неочакваното и бяха доста под нивото на другите. Но по-подробно от друг книгоядец: тук.

Колектив - "Портрети на изчезваща София"
Много ме радват подобни книги, с точно подобна историческа насоченост. Винаги съм обичала да виждам градовете такива, каквито са били някога. В този случай е малко тъжно, да, защото тази стара София бавно, но като че ли сигурно си отива. Жалко е, защото в нея има мистериозна красота, минало, за което никога няма да си спомним. Всички истории в книгата навяват това чувство. Искаше ми се да са включени повече от тях.

Колекция "Мистериозно-виртуозно"
Пет истории, в които книгите играят много важна роля. Пет истории, в които книгите са замесени в убийства или други мистерии... къде косвено, къде май не чак толкова...
Ревю - тук.
А сега се борим с~
"И други истории" от Георги Господинов и "Други песни" от Яцек Дукай

25 юни 2017

Криминални мистерии в джоба

Сблъсках се с приятното предизвикателство "Джобна крими книга за опасността от книгите". Или още казано - как книгите невинаги са съвсем невинен заден фон в някоя история. Или още казано...
Както някой го е казал точно на мястото си...
"Книгата не умира, но може да убива!"

Пет истории, в които книгите играят много важна роля. Пет истории, в които книгите са замесени в убийства или други мистерии... къде косвено, къде май не чак толкова...
Това са петте книжки от джобната версия на "Кралете на трилъра".
"Мистериозно-виртуозно" от издателство Бард (2017 година).

Тези пет издания са много симпатични и като са наречени "джобни" трябва да си представяте точно това. Те са си... джобни. Лично аз например сложих две от тях в куфара, когато тръгнах на екскурзия, и те бяха точно това, от което се нуждае всеки читател, който не може да си представи тръгването нанякъде без нито една книга. Малки, леки за носене и кратки... и, не, в никакъв случай краткостта им не им пречи да бъдат и хубави като неангажиращи криминални истории. Някои от тях със задължителния детектив, други пък с нещо по-нестандартно. Бърза разтуха за всяко дълго пътуване. Е... Дори с метрото! Накратко казано - харесвам "джобните версии" и разбирам защо са хит в Япония (или бяха до не много отдавна, точно за момента нямам реална представа), където има масово издаване точно на криминална литература в джобен формат, точно за изпът. Бард имат от мен силни адмирации и определено не бих пропуснала още подобни колекции.
Признавам, разбира се, че от петте имаше както разочароващи в известен смисъл, така и истински малки диаманти. Не знам трябва ли да ги редя в някакъв вид своя лична класация, но тъй като така или иначе съм започнала, тя би изглеждала, използвайки номерирането, примерно така: 4, 5, 2, 1, 3. Като гледам, добре съм си направила, че съм ги започнала от номер 1, за да трупам позитиви за себе си за нататък. xD

Ето и съвсем малко по-подробно за това как намерих аз Петте джобни...

Под номер 1 се подвизава "Приемлива жертва" на Джефри Дивър. 
Мексико. Горещо е като в Ада. Двама федерални агенти следят предполагаем глава на картел, който замисля престъпление. Нашите момчета трябва да го спрат. С изненада откриват нещо интересно за своята мишена - той е заклет библиофил. Това може да им помогне...
Харесах Дивър, но не ми хареса обратът, който историята прави в края си. Мисля, че по принцип не си падам по този тип истории - вървят в една посока и после изведнъж нищо не е, каквото изглежда. Не, всъщност ги харесвам, но понякога... рядко, но понякога... подобен обрат е напълно безсмислен за историята. Даже в първите две страници, когато изведнъж палачинката се обръща, стоях и гледах много кравешки, невярвайки, че това наистина се случва. Което съответно намали и оценката ми за книгата - три звезди. Което за мен бележи един вид граничната линия.

Под номер 2 се срещаме с "Пише го в книгата" на дуото Мики Спилейн и Макс Алан Колинс.
Дон Джиралди има една книга. Вълшебна книга, в която цял живот си е водил отчет за всеки полицай, политик и прочее хора, с които си е имал работа. Сега дон Джиралди е мъртъв и е оставил ценно наследство, което всички в града искат... Въпросът е на кого е оставил книгата...
И тази книга оцених с три звезди, тоест - на ръба, защото по някакъв начин ми беше сива и леко безинтересна. Героят се опитваше да бъде остроумен, но някак не му се получаваше, останалите бяха повърхностни. Идеята за книгата беше хубава, признавам, макар че (тук пак няма да ми повярвате, ама аз пък ще си го кажа) имах силната увереност, че накрая наистина ще се окаже нещо като това. Идеята за книгата всъщност ми помогна да си добавя точките за това произведение.

Номер 3 ни запознава с "Кондор на лавиците" на Джеймс Грейди.
Кондора е бивш таен агент на ЦРУ, който тъкмо излиза от психиатрия. Назначен е да сортира книги, предназначени за изгаряне. Би трябвало тази работа да е спокойна и еднотипна, и съвсем обикновена... но нещо привлича вниманието му и събужда старите инстинкти.
Сложила съм тази книга в дъното на личната си класация, защото наистина ми хареса най-малко от петте, а и... тъй де, по принцип не ми хареса. Героят трябва да играе ролята на бивш луд, но, разбира се, все още си е малко луд за връзване. Начинът, по който Грейди го представя някак ме тормозеше, напрягаше и въобще - дразнеше. Цялата история е доста объркана. Да, заради доскорошното минало на героя, ясно, но по някакъв начин всичко е доста отблъскващо. Затова на тази книга й казвам просто "не".

Затова пък стигаме до номер 4 - "Частна заемна библиотека и книгохранилище „Какстън“ от Джон Конъли.
Г-н Бъргър е безнадежден книголюбител. Книгите са целият му живот и най-голямата му радост. Затова и не се тормози особено, когато му се налага да се премести да живее в провинцията. Само че там съдбата му е приготвила изненада. Г-н Бъргър става свидетел на трагедия. Жена се хвърля под влак. Жена, която ужасно много прилича на Ана Каренина. И от която няма и следа в мига, когато г-н Бъргър пристига на мястото...
Наградата "Едгар" за най-добър разказ за 2014 година е напълно заслужена според мен, сравнено с останалите от историите в колекцията. За мен определено Конъли изпъква тук. Възможно е толкова много да ми харесва и защото има някаква магична, фантастична нотка, не отричам. Но това прави историята доста очарователна. За не-любителите преспокойно може да се обясни с това, че г-н Бъргър просто си е голям мечтател, може би му се привижда, какво толкова, просто глупава книжка за човек, открил, че книгите са... живи.
Нещата обаче се променят, когато и ти си нещо малко мечтател... Ето, че дори и без да харесваш г-н Бъргър, разказът може да си остане очарователен. Леко наивен? Може би... но какво от това, нали говорим за фантастична мистериозна нишка... Така че недолюбващите този жанр да си имат едно наум, от мен да си знаят. ;)

Последният номер от колекцията, 5, ни запознава с "Книжарница „Задънената улица“ на Нелсън Демил.
Собственикът на малката книжарница "Задънената улица" е открит мъртъв, затиснат под библиотека в собствения си офис. Детектив Кори ще трябва да разбере дали става въпрос за нещастен случай или има мотиви за убийство. Кори не е много сигурен, че трагедията е случайна... 
Признавам, че започнах тази книжка, заредена с позитивната енергия от предишната, но не смятам, че причината да ми допадне е толкова проста. Съмнявам се, точно както и детектив Кори. Този детектив явно е популярен, но аз, както обикновено ще ме засечете да казвам за много неща, го срещам за първи път. Допадна ми като персонаж. Той е остроумен герой, съвсем леко мрачен, както се полага и професионалист до мозъка на костите си. Пълен съвременен Шерлок Холмс. Поредният, ще кажете, но пък за мен света на криминалетата е празен без такива като Кори. Демил приятно ме изненада със своя вариант на "невъзможен обрат в историята". Ето, ако в първата книжка имах нещо подобно, изобщо нямаше и да си помислям да недоволствам по какъвто и да било начин. "Книжарница"-та е чудесно малко удоволствие за четене.