09 юли 2016

Дориан Грей (2009)

Филмът е по романа на Оскар Уайлд - "Портретът на Дориан Грей" и е една прекрасна негова адаптация. Той чудесно представя живота през XIX в. и набляга най-вече на аристокрацията - показва увлеченията и начина на мислене на богатите англичани, но с това поставя и много важни въпроси, над които си струва да се замислим.
Дориан Грей е млад, наивен, богат и красив - той пристига в Лондон, за да живее в къщата на починалия си дядо, по който не тъжи, защото той го е малтретирал като дете. Сред средите на богатите той се запознава с лорд Хенри и художника Базил. Дориан е впечатлен от охолния живот и разточителство на аристократите и от многото възможности, които е способно да му предложи бъдещето. Хенри насърчава момчето да опита развлеченията, които Лондон предоставя за хората с пари, а Базил предлага на младежа да му направи портрет. Впечатлен от крайния съвършен резултат, на Дориан не му се иска скоро да остарее и да не може да се наслади на всичко, което му предлага животът. Той си пожелава портретът му да се състарява вместо него, а поради някаква странна, фантастична причина, това става възможно. Дориан Грей ще остане вечно млад. И смята да се наслаждава на своята вечна красота. Но скоро върху портрета се изписва не само старостта, но и всеки извършен грях.

Филмът е изпълнен с действие, а всяка една сцена ни разкрива все повече и повече как главния герой пропилява съвсем безсмислено живота си, отдавайки се на удоволствия. Хареса ми как това ни е представено съвсем постепенно. Дориан не осъзнава своето проклятие, смята го за нещо прекрасно и невероятно. Скоро не остава и следа от неговата наивност - той се превръща в лицемер и егоист с остър ум. Но в същото време се смущава от грозотата на портрета си. Той пази ревниво най-голямата си тайна - портретът се превръща в единствения негов страх. А намира и любовта, която ще го промени. В Дориан харесвам това, че е способен да взема свои обмислени решения, че не остава наивник и най-важното - че все пак има сърце, въпреки всичко, което върши, той запазва своята доброта, дори тя да се оказва доста малко. И въпреки ужасните неща, които върши, той вътрешно се разкайва за тях, въпреки че се старае да потисне съвестта си.

Допадна ми образа на лорд Хенри - той е доста устат, винаги има какво да каже и трудно може да го обориш с думи. Той е разумен и осъзнава, че дори и да дава съвети на Дориан, които го тласкат към нещо лошо, никога не трябва да се прекалява с насладата от каквото и да било. Той сам не вярва напълно във философията си, която въпреки това защитава пламенно. Дори и да има желанието да се отдаде на порока като Дориан, няма тази смелост. Доста ми харесва развитието на неговия персонаж след години и всичката тази противоречивост в неговия характер.
Базил пък е човек, който е силно убеден в доброто у хората. Не му се иска да повярва в коренната промяна у Дориан, но и неговите добри съвети не биват чути. Базил ми допада именно с добрите си намерения и с това, че държи на приятелите си.
Сибил Вейн, която Дориан харесва, пък е една разумна жена, която се влюбва в доброто и чисто сърце на Грей и иска едно единствено нещо от него - вярност. Допадна ми с това, че има свои принципи, че се отдава толкова пламенно на любовта си, гласувайки на Дориан доверие. Тя е много чувствителна и лесно може да бъде наранена, което я прави невинен и красив образ.
А бижуто на този филм според мен е Емили Уотън. Тя е жена, която не приема старите порядки, харесва нестандартното, има остър ум и е трудно да бъде оборена с доводи или обидена от забележки. Тя е твърда, но с чувство за хумор и е особено проницателна. Не ми се иска да разкривам напълно защо я харесвам толкова, защото това ще разкрие интересна и важна част от сюжета.

Филмът ни разкрива как желанията и изборите, които правим, могат както да ни унищожат, така и да ни спасят.И че дори това, което сме желали най-много и сме се възползвали от него многократно, скоро не ни се вижда нито най-важното, нито най-прекрасното нещо в живота. Това е филм, в който могат да се открият много истини - за това как чувствата ни и вътрешните ни пороци ни изкушават винаги, но отдадем ли им се, скоро можем да се изгубим по пътя си.

Да изгубим желанието си за живот, както и своите цели, да не намираме повече радост в това, което вършим. Но може да си припомним старите грешки, които още не е късно да поправим...

Още за Дориан Грей и портретът му:
Ревю за книгата - тук.
Сравнение между книгата и филма - тук.

Няма коментари:

Публикуване на коментар