31 юли 2015

Летен списък...

Тази година много хора представиха списъци с книги, които ще вземат да четат на плажа, или пък на планина, или пък някъде другаде... и аз бях предизвикана да направя същото, но така и не стигнах до там. Може би защото винаги отбелязвам едни заглавия, а накрая неизменно от преди посочените само едно е същото. Така че е по-добре, когато разопаковам багажа, видя наличните заглавия и реша, че точно ето това е най-подходящото...
В конкретния случай другарчетата ми бяха само три, защото не си давах зор (иначе книгите вкъщи бързо ще свършат xD).
От първото плажно другарче очаквах много, само че...



Роджър Зелазни - Създания от Светлина и Мрак

Неизменно свързвам Зелазни с "Хрониките на Амбър" - книги, които ме накараха да потърся още от този автор. Книги, които малко или много са изградили вкуса ми към фентъзи литературата, насочили са ме към онова, което предпочитам в този вид литература. Защото предпочитания се градят постепенно, а не гениалният Толкин бе този, който исках да чета отново и отново. Робин Хоб и Роджър Зелазни се оказаха авторите, които "знаят" точно какво търся.
В по-късно време се запознах с мъничката книжка "Да умреш в Италбар", малка частица от научната фантастика на Зелазни. И ми беше малко трудно да прекроя образа му. Аз съм от хората, които често сякаш вярват, че един автор си има само едни книги, понеже не си правят труда да търсят много-много. Знам ли, малко е странно за описание, няма значение.
"Да умреш в Италбар" бе възприета трудно от мен точно като роман от Зелазни, но все пак ми хареса. Само че при "Създания от светлина и мрак" нещата хич не стояха така. И ми е мъчно, че трябва да определя тази книга като не-моя книга. Няма много смисъл да се самозалъгвам с това, че точно в онзи момент просто не ми се е четяло подобно произведение. Ами, не стана номера и това си е. През цялото време бях на мнение, че произведението съм го писала аз, само че на три ракии. Толкова отнесено и разбъркано беше. Сигурно тоя талант съм го взела тогава от Зелазни, без да знам xD. Магьосникът и Тот бяха готини образи, но от там нататък другото намаляваше оценката все повече и повече... в момента книгата е в купчината за подаряване, нищо, че тук още не е вписана. И, не, едва ли проблемът е в непълните ми познания по египетска митология, където съм любител. За някои неща нищичко не знам, но дадена книга ми помага да разбера, а тук...
Просто не-моя книга...

За втората книга от морското излежаване пък, аз се чувствам прекалено мъничка, за да говоря. Нито съм кой знае какъв критик (всъщност и това е ужасно голяма дума за човек като мен), нито пък съм големият разбирач.
Затова е по-добре само да кажа, че ми стана мъчно. За автора. Странно усещане, наистина, но пък... е истина. Хората са си го казали - че някои неща оценяваме едва когато сме ги загубили. Защото книгата можем и да преоткрием, но някои неща не можем да променим.
(Просто част от нещата, които минаха през главата ми някъде към края на книгата).


Напук на повечето народ с негативни коментари за тази книга, аз се забавлявах в компанията на господин Свеженов (да де, досещате се, не бях с него на живо, просто съпреживявах с неговите герои~).
След тъгата, която изпитах по-рано, "Анархия"-та ме накара да се усмихвам. Може би хората ще кажат, че няма какво да се смееш на купчина глупави дядковци, две близначки от Русия и Украйна и няколко цигани, ноо... Да четеш точно това на брега на морето, след като едно от ключовите места на действие е Варна... това вече определено е, хм... свежо xD.
Половината от тези, които ще прочетат това някога, сигурно вече са ме отписали. Голяма работа! Като положителен човек, от мен да знаете (макар че отдавна трябваше да го напиша това), тук рядко ще има негативни мнения за книгите... (Тайната е, че не пиша за тези, които не са ми харесали xD).
В случая, книгата за мен си заслужава. Чете се лесно, за ден, може и два в зависимост от свободното време. Ситуацията е типично българска, тук-таме изпъстрена с малко турски дебилизъм xD И малко ромска идилия. Малко телефонни измами, "решителни" араби анархисти и прочие, и прочие.
Признавам, че още не мога да възприема Мария като... толкова умна, изплъзва ми се. Не защото вярвам, че няма и такива цигани, просто в конкретната ситуация, хм... Представях си с майка й да живеят другаде xD
(Ей, и това с онзи командос хич не беше честно, държа да отбележа! Човекът не го заслужаваше!)

Ами, то това е. По малко, но пък най-важното за момента. Сега освен да си продължавам към Тери Пратчет... Не бива да оставям Ринсуинд да се тъпче дълго с шоколади в онази горска къщичка, където всяко дърво си има мнение...

17 юли 2015

Заминаваме за Ада... и нека Силата бъде с нас!

Някои знаят колко великолепно си прекарах като доброволец на Animes Expo 2015 и как с часове мога да разказвам за всички перипетии и страхотни случки, през които минах (за това с разказването може и да не се досетите, но наистина не е добра идея да ме питате xD).
Споменавам това страхотно събитие, защото докато изпълнявах една от длъжностите си - "пазач на екзалтирани фенове" - имах голямото удоволствие да се запозная (доста набързо, за жалост) с човека, криещ се под псевдонима Ейдриън Уейн. Както разбрах от самия него, а и от снимките в самата книга - не този с ушите. (Господин Блонд, вижте как ви описват!!).
Още по-голям кеф беше, че за мен се изпълни десетата причина от 11-те (10+1 бонус) "защо трябва да си купите тази книга", а именно - даже получих автограф *скача си от кеф*!

Сега, много е важно! Пуснете си това, което да замести героичната музика, и започнете да си повтаряте:
"Аз съм Джърк, Тоби Джърк, и съм..."
Дебел, разплут полицай, който има за задача да залови един от най-опасните престъпници на хилядолетието. Кое трябва да дойде, 32-ри век? Някъде там, сред звездите, несъмнено.

Ако още не се чувствате достатъчно смели да намерите престъпника и сте аниме фенове, пробвайте да си пуснете за фон ей това!
Върши работа, въпреки че младият Денди си е в друга графа безумци... Аз лично се чувствах като в една от неговите истории, в която японците са решили да се избъзикат с класиката и си прекарах един прекрасен ден в опит да спася горкия Джърки от умирачка (убих го само два пъти във втората част, юху!)
И с книгите-игри не съм от най-добре запознатите, но се радвам, че имам тази. Предполагам, че има поне още два-три алтернативни пътища, но тепърва ще ги откривам (нямах търпение да се похваля, разбирате ли...)
А и трябва да си оставям по нещо за времената, в които оставам без книжка - тежки времена. Какво по-добро от това да надвиеш злата Сила, тъй да се каже xD
Хич няма да е лъжа, ако кажа, че това е едно от най-свежите приключения, които провеждам... ами сама, с малко помощ от авторите и в тялото на дебел полицай. Струва си, струва си, струва си!*

Ако пък надъхването с драматична музика не ви се нрави, я вземете да прочетете десетте причини + една бонус защо трябва да си купите тази книга! Бонусът отказва трудно, от мен да знаете!

* Ама защооо не може да съм Хмвсфхтвкдс :P Мързели!

15 юли 2015

Мъглороден - Героят на времето


"Героят на времето ще бъде отхвърлен от сънародниците си.
Но той ще ги спаси.
Не е воин, макар че ще трябва да се сражава.
Не е роден крал, но ще стане крал."

Най-сетне свърши мъчителният период на българския студент, наречен сесия. Всъщност - на всеки един студент по света, разбира се.
Сесията ми пречи най-много с това, че не отделям достатъчно внимание на литературата, която истински искам да прочета. Ако, както винаги повтарям, имаше специалност "Фентъзи и фантастика" в някой факултет, сигурно щях да съм отличник там (или поне да се старая да бъда), но...
Е, ето, че сега постепенно ще се връщам към ритъма си. Съвсем естествено, нещата започват от там, където поредицата, с която досега мечтаех, приключи... или не съвсем?

Както ми беше обещано от мненията, които съм чела преди време, в третата част от сагата за Мъглородните, трагедията се преплита с вярата, тъгата с щастието. Звучи като встъпителна реч за някакво велико произведение от типа на "Илиада", но пък ми се струва, че е нещо на място.
Тъй като бях готова за край, който да е едновременно и щастлив, и тъжен, този път раздялата с поредната история е по-лесна. Всички загадки са разрешени, чудесата са факт, Вярата е възвърната.
Имаше два основни момента в моето възприемане на книгата, които явно най-много се нуждаят от споделяне:

Докато мъчителната война за оцеляването на човечеството се водеше из страниците на "Мъглороден", не можех да не си спомня по някакъв начин за Крис Бънч. Вярно, няма много общо между творбата на Сандърсън и трилогията за "Кралят" на Бънч, освен може би... войната.
Поредицата на Бънч (доста нечетен автор, поне доколкото аз виждам нещата, защото рядко съм попадала на човек, който го знае) беше първата, която ми даде една наистина реална картина на войната, с нейните ужаси, с нейните жестокости, непоносимото й тегло. Затова понякога ми се струва, че няма по реално представена война от тази на младия Дамастес. И с помощта на толкова реално непоносимата жестокост на Бънч, всяка нова книга, в която има смърт и разруха, става някак по-истинска.
Трябва да благодаря на Бънч, че ми подари тази катастрофална картина на събитията от този род, защото вече няма битка, която да не е тъмна и жестока. Не, че преди не съм осъзнавала истината или че битката не е била жестока, но от "Кралят-маг", "Кралят-демон" и "Кралят-воин" познавам добре чувството да нямаш никаква надежда, никаква вяра - чувство, което се предава дори на читателя.
Така че тук, в "Мъглороден", където светът бива засипван с пепел, където светът умира, а боговете му си отиват с него, аз отново открих какво е да знаеш, че надежда няма. Също както при похода на армията на Дамастес през ужасите на непознатата империя, Елънд беше повел своите хора, търсейки спасение, през море от сажди.
И двамата - Дамастес и Елънд - по душа толкова чисти личности, се надяваха да намерят търсеното накрая. Защото ако бяха загубили надежда, светът щеше да е загинал много по-отдавна.

Всъщност, надежда и вяра...
Ако мога да си позволя да звуча като ученичка с есе по литература, именно надежда и вяра откривах през цялото време, във всички страници от "Мъглороден", сега го виждам по-добре. Надеждата, че спасение ще има, вярата, че някой (или нещо) ще спаси човечеството.
Келсайър, Вин, Дух, Сейзед, Елънд - всеки от тях беше олицетворение на надеждата в очите на хората.
Имаше и още толкова много "спасители"...

Понякога идеята на автора е малко далеч от теб, а понякога е близо. В случая, дали така ми се струва, или пък е истина... Дали Сандърсън просто има таланта да докосва по-лесно, или пък идеята да се научиш да вярваш истински просто е присъща на хората...
Е, което и да е, това е истината, която се разкрива накрая. Истината, която книгата за мен крие и както се "разкри" пред мен накрая. Че...
Всяка една вяра е с нещо неточна, но пък във всяка има по зрънце истина. 
И обединени, знанията от всяка една вяра, мъртва или все още съществуваща...
ще възстановят света.

Ще ми липсват удивителните тайни на ТенСуун и останалите кандри - същества от типа, за който винаги ще завиждам на Сандърсън, че може да създава. Удивително магични, пълни със загадки, които да те привличат. Ще ми липсва Сейзед, изгубен между истината и лъжата, вярата и атеизма, докато не намери онова, което винаги бе търсил.
Всъщност, ще ми липсват всички, безкрайно много. От странното създание, с което Елънд си комуникираше като че да си говореше с мим, та до Марш, с удивителната си воля да се бори срещу онова, което е създадено да руши.
Вярно, има продължение на историята. Мисля, че дори и след 300 години ще има по някой познат образ, хм... Дори ще има нова книга! Както винаги, когато се докосна до нова поредица, изведнъж се появява продължение и аз нямам нищо против (друг пример - Ририя).
Като че ли вече нямам търпение да видя каква каша биха забъркали наследниците на героите в новия стар свят...