28 май 2015

"Отвъд стената на съня"

Почудих се дали има по-провокативно заглавие от това, но за момента такова не ми идва наум. Отвъд стената на съня е невъзможното. Отвъд стената е ужасното и немислимото.

Едва наскоро започнах да откривам този жанр. Когато бях по-малка, не смятах, че някога ще има ден, в който изобщо да посмея да си купя такава книга. Но пък нещата се променят, а човек никога не трябва да казва никога. Отидох на Панаира на книгата, качих се на съответния етаж и... и я видях, след което я купих без да се замислям. Как обичам да купувам, без да се замислям! За да очаквам изненада!

Е, след като си признах колко съм нова в тези среди, то се подразбира, че не мога да сравнявам с почти нищо, но едно е сигурно - това, че книгата истински ме зарадва. Работата, свършена от издателството и от съставителя на този сборник, просто е едно удоволствие за книгомана.
А Лъвкрафт се оказа едно приключение. Ужасът и фантастичното ръка за ръка във време, в което до скоро смятах, че няма книги, които да се харесат на мен. А тази година за пореден път това ми мнение се оборва. Започнах с "Машината на времето" и "Островът на доктор Моро", за да мина през "Дракула"... да не забравям и "Кралят в жълто", макар че той беше малко по-рано и го смятах за някакво изключение... Светът постоянно е способен да те изненадва!

~~~~~~~~~~

  • Разказът "Отвъд стената на съня" е впечатляваща фантастика, история за онова, което не виждаме, но може би е там... и ние сме част от него. Между другото, много добър избор за първи разказ, поне от моя гледна точка. Като за човек, чудещ се дали няма да е нужно да слага върху книгата чаша с вода, за да лови демоните, тази история е толкова успокояваща!
  • "Къщата" беше, струва ми се, първата крачка към света на Лъвкрафт, неговия стил, ако мога изобщо да се изразя така. Тъмната и мрачна къща е на лице, нейните мрачни обитатели - също... един глупавичък младеж, обсебен от идеята да разбере онова, което не трябва, също е на мястото си. Ето такива разкази, сигурна съм, някога нямаше да се отразят добре на развинтеното ми въображение. А сега... скачам от радост, задето съм пораснала! xD
  • Голяма изненада, поради някаква особена причина, представляваше разказът "Котките на Ултар" с неговия някак типично египетски стил. Хора, вече се знае... никога не правете лошо на котките, никога! Нали сте чували, че тези животни били отмъстителни? А недай си боже да попаднеш на някой, който може да насочи гнева им към теб! (Но пък то и аз бих постъпила по някакъв подобен начин, не толкова брутален, но все пак... Да измъчваш животни е отвратително!)
  • "В стените на Ерикс" е... за Венера! И аз бях зяпнала като че да виждам материализирал се мой любим герой... Но да се придържам строго към разказа - наистина има нещо много общо с филма "Аватар", за който, отзад се твърди, идеята била взета от тук. Тези гущероподобни твари... Но разказът е и много ироничен, горчив. Истинско доказателство, че истината идва тогава, когато си на път да я откриеш. Доста... доста тягостно чувство оставя...
  • "Обреченият Сарнат" е страшно предупреждение относно гнева на боговете. ГИБЕЛТА дебне... но е още рано да знаете каква е тя...
  • "Артър Джърмин" беше първият разказ от мъничкия цикъл, в който се говореше за странни и невъзможни създания, близки до нас... по един ужасяващо стряскащ начин. Тайната на Джърмин ти става ясна още някъде по средата, но просто не можеш да не дочетеш този разказ, за да се увериш, че е така. За да приемеш истината. Истината, която накара него да се самоунищожи...
  • "Гравюрата", "Звярът от пещерата" и "Улицата" бяха някаква смесица от теми, които този автор очевидно доста харесва, като "Улицата" беше доста по-различен дори и сред останалите разкази в цялата книга. Улицата разказва, да, цяла една история, дълга, дълга история... и този разказ звучи истински различно, поне така го чувствам аз. О, "Гравюрата", между другото, е по-скоро разказ в стил "касапница", ха-ха xD Доста... шантаво...
  • Най-стресиращото и смразяващото нещо, с което се запознах, беше "В криптата". Боже мой, това вече беше истински ужас! Точно тук краят беше наистина смразяващ! Най-силният разказ за мен в тази книга!
  • От друга страна "Той" може би не успя да ми направи чак такова впечатление, именно заради предшестващото го произведение, но не искам да бързам и да го слагам на най-последно място. Тук никой разказ не заслужава последно място така или иначе.
  • "Съновидения във вещерския дом" може би щеше да е разказът, който щеше да ме кара да сънувам Кафявия седмици, дори месеци наред. Точно този тип разкази те преследват... или поне щяха да ме преследват преди. Защото нещо се е спотаило там, нещо дебне и е там... но ти не го виждаш, ето това е влудяващото. Особено, когато е описано толкова добре... Все още обаче не мога да разбера как може да има толкова луд човек, че да иска да живее в дома на вещицата! Понякога тези хора от тези разкази действат... нелогично!
  • "Неназовимото", точно така, сега видях заглавието му... ето, това също не беше от най-впечатлилите ме произведения. Може би с "Той" просто са се паднали след прекалено силни истории и затова се оказват "не-моите-заглавия"... може би когато забравя книгата ще опитам пак...
  • "Краят на човечеството" незнайно защо ми напомни на Сакьо Комацу и неговата книга "Денят на възраждането". Тук нямахме вирус, по-скоро причината беше научно издържана - Слънцето, притеглянето и прочие - и все пак звучеше толкова близо! Дали пък Комацу не е взел мъничко от тук? Кой знае... А като разказ звучеше изненадващо тъжно, не страшно, но тъжно със сигурност... а може и някой ден да бъде истина.
  • "Дебнещият страх" беше нещо, за което вече бях подготвена, все пак е в края на сборника и вече имаш някаква представа за някои неща, които биха могли да се случат. Говоря за неща като например онова с нападението в страшната къща през нощта. Ама разбира се, че злото няма да дойде от прозореца или вратата, а от камината! Чак се зачудих защо не беше взета предвид...
  • Бонусът "Кошмарът в Дънуич" беше любопитно четиво, особено представяйки ни този... хм... човек? Още в самото му описание виждаш, че си е чист демон, но пък не можеш да му хвърлиш обвинението така в очите... преди да е станало късно. Мисията на господин професора в някаква степен ми заприлича на смела постъпка тип Гандалф - "Няма да преминеш!"... Трябва да спра да свързвам разни образи с други личности, наистина xD


21 май 2015

"Онова, което беше..."

Невероятната сага, в която се преплитат минало и съвремие, измислица и реалност, надежди и несбъднати мечти, ето това е книгата, която ще назова като №1 в списъка с препрочитани книги... поне за този блог.
Някога четох "Шанхай" и си спомням много ясно образите на Ричард и Макси, в годините около 1842 година, когато пристигат. Но сега осъзнах, че останалата част от книгата сякаш никога не е била.
А и сега знам повече, много повече, защото целият този епос е свързан с историята на Китай от появата на Белите кораби, та до края на "властването на Fan Kuei"... идването на 70-е пагоди.

Пророчеството на Първия император можем да наречем "фантастичната нотка" в тази книга, но в същото време присъствието му е толкова елегантно вписано, че сякаш ти е трудно да повярваш, че няма никакъв Бивник, никакви трима избрани. Градът е жив, повечето от обитателите му са съвсем истински, историите им ги свързват един с друг, така че Градът при Завоя на реката сякаш наистина играе най-важната роля в целия живот на Китай. (Авторът твърди, че Шанхай никога не е бил наричан Града при Завоя на реката, но аз вече не му вярвам. Все пак звучи толкова на място!). Тримата избрани да спазват Завета на Първия император, са вечни и неотменни, сякаш се прераждат през вековете, точно както и Китай почти не се променя, поне не и толкова драстично и видимо в страниците на тази книга. Средното царство и неговите обитатели винаги виждат света различно. Без сами да знаят, сами достигат до онова, което трябва да бъде.

Нямам достатъчно наблюдения върху китайската култура, според които да кажа дали мисленето на китайците е каквото Ротенбърг ни описва. Искрено се забавлявах с Конфуцианеца (поне един от многото), когато се опитваше да разбере християнската вяра. И, по дяволите, беше толкова отчайващо прав!
Колкото до чужденците, тяхната грубост и жестокост, мисля, че истината не е далеч от описаното. Истински трогателен образ обаче за мен не се оказа Сайлъс Хордун, а Разказвачът на историята, който живееше във времето на велика промяна. Може би... истинският Мъж с книга?

Е, учудих се, че не намирам почти нищо за Дейвид Ротенбърг поне що се отнася до българския Гугъл. Според мен книгата му е изключително четиво, особено за онези, които обичат силно Изтока. (Онези, които обичат Япония, трябва да се научат да виждат японците и като зли покорители, имайте го предвид!).
Силно препоръчвам тази книга и за онези, които обичат историята, която е много, много далеч от нас. И за онези, които могат и искат да вярват в чудеса.
И за онези, които искат да вярват, че има начин да се върне "онова, което беше наше"...

06 май 2015

"Другият" Дракула все още е по-силен!

Неотдавна се разшумя за една определена книга и тя, разбира се, спечели любопитството ми. Особено пък когато същата тази книга се сдоби с... ето тази корица...
(Да, да, сигурно сега някой ще мрънка защо е отрязано, дрън-дрън...)
Както и да е, важната част беше, че нямаше как да не ме спечели... че и да я поръчам предварително, което рядко се случва.
Пък и става дума не за кого да е, ами за Дракула... а без Дракула може ли xD.

Само че сега, когато прочетох тази книга, ми се прииска да говоря не за Дракула на Стокър, пък и много по-добри писачи от мен, тъй да се каже, вече са си дали мнението. Трябва да се спомене, че книгата е много хубава, несъмнено, а пък дори имам своеобразен рекорд... все се говореше как била "много страшна"... ами аз тогава сигурно съм се нагледала на страшни неща xD.

Аз имам един основен проблем с Дракула на Стокър. Самият герой Дракула. Ами че той почти не се появява! И ми липсваше последната велика битка... може би трябва да се науча да не очаквам велики битки в края на всяка книга, в която има ненадминат лошльо, но все пак ми липсваше...
Може би това очакване ми беше породено от знаменития Ван Хелсинг, който не престанах да си представям като Хю Джакман от едноименния филм (2004) - боже опази... но все пак точно този филм беше първият ми съществен досег до каквото и да било, свързано по някакъв начин с темата...
Всъщност, има и един основен проблем в мен. Той е, че няма начин да видя Дракула като чудовище (набийте ме с камъни!). Нее, не защото не виждам чудовищното в него, а защото всичко онова, което киното е лепнало на образа, е много по-дълбоко залегнало в начина, по който виждам Дракула. Може би ако всичко беше започнало от тази книга, щеше да е различно сега, но не е. И ето затова Дракула за мен си остава романтичният образ, на който са изградени много от някогашните ми герои от РПГ игрите, тъмните образи, които крият някакво могъщество и самота, и много тъга в себе си (или поне някои от тях са били такива за мен, ако не за други). Дракула остава непобедимият от нищо свръхсилен герой, на когото е граден образа на Алукард (все пак обърнете внимание на това име, надявам се който не го е виждал да му присветне по-бързо от на мен какво съдържа то xD). Алукард от онази "детска анимация" на японците е абсолютно непобедим. Отново чудовище, но от друга страна... ами, да кажем, че ако можех да избирам какво да ме защитава, то щеше да е именно това зверче...
Предполага се, че аз ще продължа да си наричам Дракула Влад, за да ме разбират хората. Влад е неунищожим кинаджийски образ, но мен не ме е срам да си признавам, че го обичам повече. Особено когато стане на страната на добрите, каквато беше например вампирската роля на Люк Евънс в съвсем наскоро излезлия "Дракула - Неразказан".
За мен не е особено чудно, че образът му е претърпял такива промени. Той е по някакъв свой магически начин харизматичен. Но разбира се, че е! Вампирите все пак трябва да притежават някакво подобно качество, за да се хранят, нали? Всъщност точно това оправдаваше Дракула на Стокър в моите очи. Той се храни с хората, защото трябва да се бори за оцеляването си, точно както хората са започнали преди хиляди години да се хранят с животни, общо взето. И е съвсем нормално застрашените да се опитват или да избягат, или да убият хищника, ако могат. Звучи малко нелепо казано, но с по-прости думи от моя страна наистина е по-добре.

Е, добре, за момента изчерпах това, което имах да кажа... но случайно, докато търсех картинки по темата, както правя почти винаги след една хубава книга, попаднах на един Влад, който мога да сложа като заключителна част~


Когато е Влад, да е Влад!